Загубих следващата игра, а също и всякакво настроение.
— Не ти ли е добре, Тереза? — загрижено попита Франц, когато най-сетне се отървахме от всички придворни и се озовахме в покоите си. — Като че ли карнавалът не ти беше забавен както обикновено?
— Затова пък ти се забавляваше до насита, n 'est-ce pas, топ vieux?[37] — предизвикателно отвърнах аз.
Франц се стъписа и вдигна вежди.
— Знаеш, че най-много се радвам, когато сме заедно. Когато високоуважаваните ти министри не са налице, за да те отвлекат от мен — каза той с онази непринуденост, която инак така ми харесваше у него.
Днес обаче тя ме вбеси.
— Както изглежда, радваш се и когато флиртуваш с графиня Колоредо или се занасяш с моите дами — изсъсках аз. Всичките ми добри намерения за търпение и дипломатичност се провалиха, пометени от възмущението ми.
— Значи на теб се дължи решението клетата графиня да бъде зачеркната от списъка на поканените. Как можа да я отблъснеш така?
— Нима трябва да позволявам на тази дамичка да ти прави мили очи?
— Нямам нужда от гувернантка, Тереза — хладно напомни Франц. — И сам знам какво върша.
— Нали видях! — Гласът ми ставаше все по-висок и писклив. — Не можеше да откъснеш поглед от деколтето й. А докато играехме на карти, пак зяпаше повече в деколтетата, отколкото в картите.
— В какво ме обвинявате всъщност, светлейша съпруго?
Щом Франц преминаваше към официалния тон, значи се бе ядосал. И аз се ядосах. Колкото повече се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал, толкова повече се вбесявах.
— Ти вече не ме обичаш! — изтърсих аз, прибягвайки до най-стария укор на света.
Изведнъж се изправихме един срещу друг като чужди. Уплаших се, но не исках да го призная пред себе си.
— Вие сте моята съпруга, майката на моите деца — тихо, но натъртено отвърна той.
Темпераментите ни не биха могли да са по-различни.
Той притихваше, все повече се затваряше в черупката си. Аз виках все по-силно и едва се сдържах да не хвърля нещо по стената.
— Това не е отговор на моя въпрос — креснах, на път да избухна в сълзи. — Не те попитах за положението си, попитах те за твоята любов!
— Тя си има определени граници, особено когато ми правите сцени като тази, мадам — студено изрече той.
— Франсоа…
Той излезе от стаята. Без жакет, само по риза и гащи до коленете. Всеки щеше да разбере по вида му, че идва от спалнята ни и че бяга от мен. Какво унижение! Утре щеше да знае цял „Хофбург", а малко след това вероятно и цяла Европа.
Гневът ми отлетя като пушилка. Изтичах до вратата, отворих я рязко и го видях да посяга към дръжката. Погледите ни се срещнаха. Моят — гузен, неговият — раздразнен и леко примирен. В наивността си изтълкувах това като разкаяние.
— Тереза…
— Франсоа…
В първия момент и двамата не знаехме какво да кажем. Нарече ме Тереза, а не Резерл — значи очакваше извинение, колкото и да беше готов да се сдобрим.
— Не си отивай — умолително се вкопчих в ръката му и усетих как настръхна. — Излизам извън кожата си, защото те обичам. Ревността ще ме съсипе.
Върна се и внимателно затвори вратата — и той като мен беше наясно, че в двореца отвсякъде дебнат любопитни очи.
— Би било добре моята светлейша съпруга да има малко повече доверие на съпруга си — тъжно каза той. — Не съм ви дал и най-малкия повод за съмнение във верността ми. Винаги ще бъда ваш.
— Знам, че понякога действам прибързано. — Не намирах друга вина в себе си. Нали все пак бях видяла как гледаше Колоредо. — Недостатък, за който ме укоряваха още Лисичката и учителите ми. Би трябвало да съм го превъзмогнала полека-лека. Може би се държа така, защото сърцето ми е преизпълнено от теб, откакто те видях за първи път като петгодишна.
Липсата на смирение в думите си компенсирах с безмълвни ласки. Той никога не се сърдеше дълго, когато атакувах с нежности коректното му, сковано държане. Какъв късмет, че между двама ни съществуваше толкова силно физическо привличане. То превръщаше всяко сдобряване в истински празник.
Виена, март 1744 — Франкфурт, октомври 1745 година
„Би изглеждало като долнопробна комедия"