Четвърти октомври се случи ясен, слънчев есенен ден. Още от зори камбаните приканваха гражданите на Франкфурт и техните високи гости да излязат на улицата, а през това време Франц обличаше коронационните одежди. Слабостта му към скъпоценни камъни беше очевидна. Диамантените копчета, брилянтените гарнитури по ръкавите и искрящите скъпоценни камъни в бродериите на жакета направо ме заслепиха, когато ме прегърна — за последен път като обикновен велик херцог.
В син копринен жакет, на раменете с мантия, обточена с хермелин, на главата с малката корона на Йерусалимското кралство, което един от неговите предци бе завладял преди столетия — в този вид се появи моят съпруг пред сановниците, ескортиращи го до тържественото празнично шествие. Осем благородници носеха балдахина от жълта коприна, под който той яздеше до катедралата по обиколни пътища, така щото цялото великолепие на коронационното шествие да се разгърне из неголемия център на града, без сановниците, благородниците и гвардейските войници да си пречат взаимно.
Гордеех се с моя император, който изглеждаше великолепно в този ден. Най-после получаваше почестите, които заслужаваше след женитбата ни.
Наблюдавах церемонията по коронацията от една странична галерия на катедралата „Свети Вартоломей", придружена от малък брой дами. От мястото си нито разбирах, нито проумявах нескончаемия ритуал, чиито корени стигаха чак до Средновековието. Видя ми се като тържествен танц, състоящ се от поклони и значими жестове. Скован танц, чиято кулминация беше коронацията.
Имах достатъчно време да изпреваря формирането на коронационното шествие около императора, който този път трябваше да измине пеша пътя до Императорската зала на кметството. Беше ми предоставен балкон, от който да следя събитията, без да пострадам сред навалицата. Радостните възгласи ми известиха, че той идва, още преди да зърна шествието.
Гражданите на Франкфурт бяха изпаднали в празнично настроение благодарение на виното, леещо се щедро от фонтана на справедливостта пред кметството. Те обрамчваха улиците, наблъскани нагъсто, за да приветстват току-що коронясания император на Свещената Римска империя на германската нация. Обкръжен от князе, висши духовници и от градските сановници, той крачеше отмерено по червения килим, водещ от катедралата до кметството.
Сега императорът носеше традиционните коронационни одежди, извезани със злато. Беше препасан със златен ешарп, който се поклащаше като махало при всяко движение. Върху раменете му тегнеше коронационната мантия, чийто шлейф се плъзгаше по килима. Ръцете му бяха в безформени бродирани ръкавици, които — също както и короната, скиптърът и топката с кръст, някога са принадлежали на Карл Велики. Доста трябваше да се вгледам, за да разпозная моя Франц под всичките тези одежди и огромната корона.
Какъв театър! Никоя италианска опера не би могла да го инсценира по-великолепно и по-фантастично. Наведох се максимално през парапета и помахах на Франц с бялата си кърпичка, обточена с дантели, за да му покажа присъствието и радостта си. И понеже все още не поглеждаше в моята посока, викнах над главите на тълпата, колкото ми глас държи:
— Vivat Franziskus! Vivat![38]
Ето! Той ме чу. Извърна глава към мен, очевидно затруднявайки се да балансира тежестта на короната и на сковаващите одежди. Непринудено избухнах в кръшен смях, толкова комична ми се видя тази сцена.
Всичко живо се зарадва на смеха ми, приемайки го за израз на радост от честта, дадена на моя съпруг. Разбира се, беше ме издал мекият виенски тембър, с който извиках моето „Vivat!". Възторгът на множеството се пренесе и върху моята персона, за първи път чух възгласа:
— Да живее императрицата! Да живее императрица Мария Терезия!
Така станах императрица, без да бъда коронясана. Простотата на случващото се ме удиви и аз започнах да махам не само на императора, но и на тълпата. Спонтанната, нецеремониална коронация, с която обикновените хора от улицата ме направиха своя императрица, ме трогна повече, отколкото би ме развълнувал какъвто и да било педантичен ритуал в катедралата. Симпатията на жителите на Франкфурт беше моята най-красива корона.
Радостта ми обаче помръкна, когато разбрах, че съм изключена от тържествения банкет за императора, даван в кметството. В Императорската зала на „Римлянина", както гражданите наричаха своето кметство, нямаше място за жени. Нямах никакво намерение да се придържам към подобно правило, пък било то изконно и съществуващо от столетия.