Ван Свитен изразяваше непоколебимо мнението си и мразеше ласкателствата. Не го беше грижа, че така отблъсква мнозина от моето обкръжение.
— Аз съм личният лекар на Ваше Величество, а не Арлекин, който се криви и хитрува за забавление на двора — отсече той, когато му обърнах внимание върху проблема.
Дворцовите клюкари бързо се наситиха на приумиците му, защото нямаше какво толкова да се злослови по негов адрес, освен че се ползваше с доверието на владетелката и бе поставил в нейна услуга както научните, така и организационните си способности. Сплетниците си потърсиха нова жертва.
И отново това беше Франц. Виена още помнеше предишния император, който държеше извънредно на достойнството си и го демонстрираше в помпозни церемонии. Освен това баща ми беше силно вярващ владетел — авторитет, чиято дълбока религиозност виенчани уважаваха. Вероятно защото смятаха, че по този начин ги закриля не само Короната, но и Господ.
Докато император Франц I, въпреки новия си сан, се държеше така лековато, че предизвика протеста на самия Кевенхюлер. Дворцовият интендант се впусна в проповед в смисъл че от новото Величество се очаквало да се съобразява със стария етикет и неизменно да излъчва височайше императорско достойнство, при което настойчиво бе вперил очи в мен.
Императорът изгледа господин интенданта, сякаш онзи му говореше на един от източните езици, които никой във виенския двор не разбираше. После замислено, погали с пръст ъгълчетата на устата си, дари Кевенхюлер с мимолетна усмивка и рече:
— Както казахте, драги, такъв е бил старият етикет. Предпочитам новия, според който аз да целувам ръцете на дамите, а не те моите.
Моят главен блюстител на етикета и церемониите не посмя да отговори, само се поклони с вкисната физиономия. Все пак императорът имаше тази власт. Отминах краткия епизод, макар историята с целуването на ръце да ми даде храна за размисъл. За чии ръце ставаше въпрос всъщност? С лекота зададох някой и друг въпрос на моите придворни дами и научих повече подробности, отколкото би ми се искало.
Носеха се слухове за вечерни трапези в къщата на императора на „Валнерщрасе", на които били канени единствено неговите земляци от Лотарингия. За непринудени събирания, при които гостите не се съобразявали с дворцовия церемониал, ами оставали да седят и да си приказват дори и след като императорът е престанал да се храни. За безбройни партии на билярд, ловни излети и вечерни игри на карти, очевидно провеждани все когато аз работех до среднощ. Оставаше само да добавят, че императорският двор търсел развлечения из предградията и в „Шпителберг", квартала на хубавелките[39].
„Спокойно, Тереза — казах си аз и стиснах юмруци под диплите на роклята си. — Това са слухове, злостни клюки. Нито думичка от тях не заслужава внимание."
И все пак, когато на път за строежа на „Шьонбрун" минавах покрай църквата „Мариахилфе", все по-често заповядвах да спрем, за да се помоля. Знам, всички си мислеха, че моля Божията майка за помощ във войната срещу прусаците и останалите ми врагове. Ала страстните ми молитви се отнасяха най-вече за моя брак и за собствения ми душевен мир.
В шест часа сутринта на един навъсен ноемврийски ден на 1745 година коленичих на молитвения стол за първото си религиозно смирение в спалнята, където бях прекарала нощта сама. В трепкащата светлина на свещите, премръзнала, изтерзана от познатото прилошаване на напредналата бременност, представлявах лесна плячка за най-мрачни опасения.
Макар всяко родено от мен дете да беше неопровержимо доказателство за любовта, свързваща ни с Франц, не можеше да се отрече, че тази плодовитост оставяше следи. След всяко раждане ми беше все по-трудно да си възвърна предишната обиколка на талията. Налагаше се да ми шият все по-широки дрехи; задъхвах се, когато вървях с обичайното си бързо темпо из коридорите, пасажите и по стълбищата на „Хофбург". Новият живот, очакван след малко повече от три месеца, обременяваше ежедневието ми.
В сутрини като тази ми се струваше, че животът е стоварил всички тежести само върху моите плещи. Императорът, в отлично разположение на духа, ходеше на лов, устройваше излети и сортираше скъпоценни камъни. Откакто наследи богатството от Тоскана, не си налагаше ограничения в своите хобита.
Защо съпругът ми не помисляше за задължението си да ми оказва подкрепа? Все още бяхме във война с Прусия, а държавната хазна беше празна.
— Може би не му допада мрачната физиономия на Ваше Величество в последно време — провокативно предположи Лисичката, след като застъпи на служба около седем часа и изслуша упреците ми.
39
Хубавелки — едно от названията на проститутките; леки жени, предлагащи любов срещу заплащане. — Бел.прев.