— Владетелката се нуждае от твоите пари, топ vieux. Предпочитам да си играеш на търговец на „Валнерщрасе", отколкото да чувам, че си играеш на galant homme[40] и приемаш хубави дами. Добре знаеш, че това би ме обидило.
Той беше отвикнал да реагира на забележки по този въпрос. Ограничи се със сделката, която искаше да сключи с владетелката.
— В такъв случай утре ще разпоредя на барон Тусен да се свърже с твоята дворцова камара по въпроса за заема. Вероятно ще е по-добре той да води преговорите от мое име.
— Тусен ли?
Още един лотарингец, по чийто адрес злословеха моите виенчани. Твърдеше се, че бил фанатично предан на императора. Нищо чудно, като се има предвид какви басни се носеха за заплатата, която получава като ръководител на лотарингската канцелария.
— Вярно ли е впрочем, че му плащаш четири пъти повече, отколкото получава един мой генерал-фелдмаршал? — предпазливо попитах аз.
Франц се засмя с цяло гърло.
— Плащам му четири хиляди гулдена годишно и го обезщетявам за разноските му с още хиляда, та chere. Може да ти се вижда много, но те уверявам, че човекът си струва всеки гулден.
Отбелязах си мислено човека и сумите и потиснах въздишката си. Нищо чудно, че виенчани бяха смаяни. Един обикновен гренадир на служба при мен получаваше годишна заплата от два гулдена. Пестеливата жена в мен се възмути от тази гигантска разлика. Владетелката обаче си каза, че няма нищо по-важно от добри и доволни сътрудници. Нали в крайна сметка и аз се опитвах да обуча такива работливи мъже в моето ново училище за чиновници.
— Какво значи galant homme? — Внезапно в разговора ни се намеси гласче, което ни накара да погледнем към ъгъла до прозореца.
Там децата се бяха унесли в игра. По-точно казано, Йозеф разхвърляше гневно своите войничета-играчки. Мими и Лизел бяха допрели глави и милваха един от малките ми спаниели. Сладките малтийски кученца, които обичах още от собственото си детство, сега бяха другари в игрите на моите деца и се държаха мирно и тихо. Мариана боцкаше по парче плат, опънато в гергеф, който изглежда многократно беше запокитван ядно в ъгъла. Сега го бе отпуснала и ни гледаше въпросително. Разбира се, тя беше попитала. Интересуваше се живо от разговорите на възрастните.
Франц се прокашля отново, преди да отговори на дъщеря си със същата сериозност, с която преди това отговори на мен по въпроса за държавните финанси. При все това ми направи впечатление, че покашляй ето му винаги беше непосредствено свързано с внезапно неудобство.
— Galant homme е благородник, съчетаващ в себе си идеала за елегантност, възпитание и поведение, мила Мариана. Точно такъв мъж, за когото ще се омъжиш, когато пораснеш.
— Не искам никакъв galant homme, искам да се омъжа за вас, татко! — отвърна малката толкова сериозно, че ме разсмя.
— За жалост не може, сърчице — намесих се аз. — Аз вече съм омъжена за татко. Той не може два пъти да си избира дама. Особено пък ако му е дъщеря. Освен това си още малка, за да мислиш за женитба.
— Тогава въобще няма да се омъжа! — обяви тя донякъде инатливо, донякъде примирено, и сведе глава над омразната бродерия.
— Толкова по-добре — изграчи брат й. — И без това си прекалено грозна, за да се жениш. Никой няма да те вземе…
Мариана се спусна с крясък към Йозеф и го удари по главата с ръкоделието си. Спокойната идилична картинка на моето семейство тутакси се превърна в същински хаос от пискливи детски гласчета, мощен кучешки лай и ядни кавги между братя и сестри. Лакеите и бавачките вече спазваха заповедта ми да оставят семейният кръг да решава тези малки битки. Първоначално се втурваха при всеки писък, за да изтеглят съответния си питомец от огневата линия. Сега обаче идваха само когато звънях. Обикновено това не се налагаше, защото Франц притежаваше забележителен талант в изглаждането на дрязги.
Така стана и днес — скоро всички бяха насядали около него в сговор и съгласие. Мариана беше облегнала глава на ръката му и се вслушваше в мекия му, благозвучен глас, разказващ истории за приказни диаманти и загадъчни рубини. Йозеф си играеше с един нешлифован сапфир, момичетата — с кученцата, а малкият Карл бе проспал мирно цялата кавга, сгушен кротко на килима до камината.
Повече от всичко ми се искаше да се присъединя към тях и само да слушам. Но ме чакаха бумагите, ситуацията в Италия, държавните финанси и докладите за армейските гарнизони. Обърнах гръб на моето семейство и се захванах с книжата, докато зад мен императорът на Свещената Римска империя на германската нация редеше приказки и легенди. Това не ми пречеше да се концентрирам. Напротив, присъствието — неговото и на децата ми — беше основният мотив за моето усърдие. Исках да се погрижа за тях и за тяхното бъдеще, както и за това на моите народи. Те трябваше да израснат в мир и благоденствие.