Разликата между двамата не бе само в енергийните им капацитети, Фетя бе продукт на някогашната Програма за киборги на Руската република. По нея се работеше паралелно, но тайно от програмата на щатската Национална лаборатория в Тонка, Оклахома, сега Суверенна държава Тексахома от Северноамериканското партньорство за свободна търговия — родното място на Роджър.
По типично славянски начин, създателите на Фетя бяха премахнали по хирургически път женствеността й, оставяйки в кибернетичните мозъчни гънки само зрънце от идентичността й. Но тогава, чудеше се Роджър, защо е запазила името си, вместо да избере серийния номер, като останалите киборги? Може би е изпитвала необходимост да съхрани нещо от своето човешко минало и навярно бе успяла — тя все още действаше, докато останалите й сънародници отдавна бяха мъртви, предали се много преди да се повредят.
Съществено преимущество на руските киборги бе външното им покритие. Някога искряща в черно, обвивката на Роджър, неговият „батманов костюм“, както го бе нарекъл някой на Земята, бе станала тъмнолилава от годините, прекарани под силната марсианска ултравиолетова радиация. Лъчението не бе блокирано от озонов щит, тъй като в планетарната атмосфера никога не бе имало достатъчно свободен кислород, за да го създаде.
Докато вървяха на запад, Фетя насочи десния си показалец към една купчина камъни, която изпъкваше на фона на сивите скали. Когато ръката й се изпъна докрай, китката й се изкриви под невъзможен ъгъл от 110 градуса и откри тъмна кухина, от която се подаваше тъпия край на почерняло деветмилиметрово дуло.
— Банг — чу Роджър гласа на Фетя в главата си.
— Все още ли разполагаш с муниции за това нещо? — Той не чу зареждане в редкия въздух. Не видя пламък или облак от разширяващ се газ. Дори с най-силно увеличение, не успя да регистрира разхвърчали се камъни и прах от купчината.
— Аха — крайникът й се сви, превръщайки се отново в ръка.
— В теб ли са?
— Не, твърде са тежки, а и без това тук няма по какво да стрелям. Покрила съм ги на едно място, но мога бързо да ги взема — и за деветмилиметровия, и за огнепръскачката в лявата ми ръка.
— Тогава… защо си правиш труда с тези движения?
— Тренирам. Поддържам рефлексите си — обясни Щев. — Прицелване и преценка на разстоянието, корекция на паралакса, мускулно напрежение и баланс. Тези подпрограми могат да ми изиграят лош номер, ако не ги държа в изправност.
— Уцели ли нещо? — не се отказваше той, като се опитваше да види повърхността чрез нейните осезания.
— Аха.
— Как разбра? — Роджър се интересуваше от всички киборги, чиито системи бяха различни от неговата.
— Така показва ретинното изображение — вдигна рамене Щев. — Точност 0,99.
— Отчиташ ли поправка за вятъра и параболичното отклонение?
— Да. Калибрирано е за марсианската гравитация, даже… Впрочем, би трябвало да е преди модулът да сведе сигурността си до 50% и да се повреди…
От собствен опит Торауей бе наясно с изграждането на инфопотоците. Въпреки тройната осигуровка, вградена в киберсистемата му, и непрекъснатите корекции и проверки с поддържащите модули в орбита, компютърно управляваните осезания на Роджър се бяха превърнали в обект на непрекъснати грешки, които наричаше „микроприпадъци“. Тогава светът потъваше в мрак за цели две-три секунди, докато поддържащият го компютър не се рестартираше и възстановеше механичното приемане на първичните сигнали. Съзнаваше, че остарява. Но каква е продължителността на живота на неговите механични и кибернетични системи, не бяха в състояние да кажат дори създателите му. Александър Брадли и останалите от интерфейсния екип в Тонка бяха предположили средно 50 години между две тотални повреди. Това щяло да позволи на Роджър да изживее един нормален човешки живот. А дали беше нормален? Беше ли все още човек? Обезцветяването на кожата и зачестилите микроприпадъци го безпокояха. Възможно ли е Брад и останалите проектанти да са го излъгали? Съществуваха ли и други грешки, вградени в неговото почти перфектно адаптирано към Марс тяло, някакъв вирус, чакащ времето си като бомба с часовников механизъм?
Торауей погледна краката си — започваше да се тревожи за тяхното покритие. През годините, въпреки свръхточното си чувство за равновесие и слабата марсианска гравитация, бе имал доста падания и ожулвания. Е, все още разполагаше със запас от бързозалепващи се вещества, но скоро щеше да настъпи моментът, когато кръпките няма да са в състояние да запазят целостта си. Страхуваше се и от факта, че някой ден, от постоянната радиация, лъскавата му черупка може внезапно да се окаже… крехка. Но най-голямата му тревога не бе свързана с тялото му. МХД генераторът на Деймос представляваше петдесетгодишния му запас от гориво. Когато Роджър за пръв път стъпи на Марс, това му се струваше като цял един живот. Но тези години бяха почти изтекли. Той се чувстваше стар, макар и не в човешкия смисъл на думата. Изключение правеха случайните загуби на съзнание, породени от управляващия осезанието му компютър. Всъщност мъчителните операции, които го бяха превърнали в киборг, го бяха надарили с огромна сила. Но някой ден, и то скоро, би било добре да се направи нещо за стария магнитохидродинамичен генератор, изнесен в орбита.