Зрителното поле на Деметра се разшири във всички посоки. Сутрешната закуска направи бърза разходка от стомаха до гърлото й, след това се успокои. Проксито се удари в един камък, прелетя известно разстояние и продължи надолу по склона. Всичко това се придружаваше от звук, наподобяващ пазарска количка, търкаляща се по чакъл. Накрая спускането се забави и проксито спря в подножието хълма. С бавна методичност краката се разпънаха и изправиха тялото, възстановявайки възприятията на Деметра. Машината се отърси и продължи пътя си. След няколко минути бързо придвижване, проксито спря в една плитка долина, източно от тунелния комплекс. Деметра пое дъх.
Долината бе претъпкана с препускащи по пясъка раци с извити предни щипки, разчленена задна секция и злокобна опашка с шипове. Тъмните, закръглени тела се блъскаха едно в друго и с дращене си пробиваха път към една пулсираща купчина. Всичко това й напомни, незнайно защо, за паешка брачна церемония. Лудница, взета направо от мезозойската ера — град на трилобити7!
Беше чувала, че на Марс съществуват местни форми на живот, най-вече някакви едноклетъчни, развили се под подобни на гъби щитове от силикат. Съществуваха и доклади за някакви жизнеустойчиви земни форми, които бяха подивели, като например един вид гербил8, биоконструиран за минимално дишане и адаптиран към студа. Местното му название бе „стаден плъх“, но тя никога не си бе представяла, че пустинният пейзаж ще гъмжи от ракообразни.
— Какво е това? — попита Деметра като забеляза креола, застанал в края на пулсиращата купчина. Той правеше нещо на едно от малките чудовища — взимаше му яйцата или нещо такова. Сравнявайки ръста на Джори с големината на рака, тя предположи, че черупките им бяха дълги около метър.
— Джонита — отвърна той, обръщайки се, за да погледне проксито й. — Така ги наричаме ние. Официалното им име обаче е „Процесори на фон Нойман“.
— Животни ли са? — полюбопитства тя.
— Не, разбира се. Машини, но доста умни.
Той обясни функцията им, която се състоеше от две части — изследователска и за добив на минерали. Механичният трилобит се придвижваше напред с пълзене, захранван от вградени в черупката му фотоволтажни кръгове. Като се изключат електронната навигационна система, записващото устройство и командната структура за движение, аналогична с тази на нейното прокси, фон Нойманите се състояха предимно от уста и черва. Устата бе модул за химически анализ, основан на същия вид хроматологични газови нанотехнологични схеми, каквито д-р Лий бе инжектирал в нейната кръв. Вместо зъби бе оборудван с търнокоп и лопата. Червата представляваха серия от дребни сепаратори и топилни. Крачейки по марсианската повърхност, устата опитваше почвата и парченцата скала, които вдлъбнатите му очи забелязваха. Когато параметрите им съвпадаха с вградените в микропроцесорния му мозък, фон Нойман сядаше и започваше да се храни.
Първият добив от сплави, силикати и органика се прехвърляше към трета система във вътрешността на черупката. Това бе инкубаторът, където се сглобяваха два нови Фон Ноймана. Родителят ги изваждаше, като използваше опашката си за лост, и след това ги снабдяваше с двойка микроманипулатори, сгънати под предния край на черупката. Веднага след като новата двойка се приземеше и започнеше своя живот на бродене, опитване, записване и ядене, за майката-машина настъпваше времето на истинската лакомия. Вкусът й се преориентираше към чистия метал и кристалите. Новият добив и оборудването за размножаване се смилаше, насочваше се към топилните и накрая пресованият материал се съхраняваше под защитната черупка. След като всеки възможен сантиметър се изпълнеше с рафинирани метални продукти, машината поемаше към определената за неин дом местност — тази долина бе един от тях.
— Изпрати където и да е един фон Нойман и той ще се завърне в своя дом — завърши лекцията си Джори.
Той вдигна една от машинките, отвори черупката й с нещо като лост и извлече два медно оцветени диска, парче чисто стъкло и няколко кълбета влакно, приличащи на спагети.
— Всяко едно от тях е натъпкано с полезни неща — обясни креолът, — а черупката им е предимно от меко желязо и заздравяващи го нишки.
— Защо им слагате черупки? — поинтересува се Деметра.
— Заради пясъчните бури. На Марс ветровете са силни и няма океани, които да поглъщат топлината, както е на Земята. Регулатори на температурата са предимно полюсите, а те са твърде далеч оттук.
— И черупката ги предпазва от бушуващия пясък?