— О, не — изпъшка Деметра. Нима си бе телепортирала главата на цели 2600 км, за да се взира в някаква си каменна стена?
Деметра тъкмо се канеше да завърти сензорната глава на машината встрани от стената на каньона и да получи по-широк изглед към терена, когато нещо привлече вниманието й. Беше буца от стъклен материал, наполовина заровена в пластовете. Тя бе чувала за силикатния растителен живот, който бяха открили първите човешки колонии на Марс. Възможно ли бе това да е фосил9 на най-ранните форми, който чак сега е изплувал между слоевете? Не… не е. Тези седиментни скали показваха, че някога на Марс е имало големи количества свободна вода, а това предполага по-плътна атмосфера. Сега се приемаше за общоприето, че силикатната черупка на съвременната флора представлява късна адаптация към по-ефирния въздух, който позволяваше до повърхността да достигат смъртоносни количества ултравиолетова радиация. Така че беше невероятно стъкловидната раковина да е някоя от примитивни растителни форми. А възможно ли е да е животно? Нещо като твърдочерупчесто морско същество?
Деметра превключи отново на MACRO. Обектът не притежаваше нито една от симетриите — билатерална, радиална, петостенна, — които се свързваха с живота. Това беше буца и нищо повече, някаква млечна субстанция. Но за всеки случай тя набързо сканира стената. От нея изплуваха и други такива буци. Всички лежаха в един и същ пласт. Сякаш в далечното минало някакъв взрив бе посял по повърхността семена от… каквото и да е.
Деметра одраска повърхността на пласта с камшичния нокът на предния крак на проксито — то беше туристически тип. Липсваха му ръчни манипулатори и инструментите на работните модели. На шестия път един от камъните се откърти.
— Какво правиш? — попита Джори в слушалката.
— Търся фосили — отговори гузно Деметра.
— Да бе, да! Нашите хора копаят в тази долина вече десет години и всеки се надява да открие миди, раковини или нещо подобно. А ти си мислиш, че е достатъчно да стигнеш до стената, да я ритнеш и да направиш откритието на века!
— Добре де, само си го помислих. — Сега му изглеждам като истински турист, каза си Кафлън и се поздрави. Вече се чувстваше като шпионин.
— Точно като децата… — изпъшка креолът.
Преди да се обърне, тя се опита да запамети формата и тексктурата на откъртения камък. Щеше да е твърде подозрително да превключи В/Р шлема към режим ЗАПИС. Обектът бе прозрачен, с ръбове, покрити от сива глина. Не беше част от вулканичните жили, от които се създаваха кварцовите ложи. Огромните налягания дълбоко в мантията го бяха създали, а след това изстреляли вертикално нагоре с един магмен залп от вулканичния кладенец.
Думата кимберлит10 мина през ума й и остана там, но времето за разглеждане отмина и тя се закле, че ще запомни мястото и ако е възможно, ще се върне. Изведнъж в главата й се появи мисълта, че последният човек, използвал това прокси, трябва да е гледал към същата стена с бадемовидни зърна. Дали и той е изследвал аномалията и ако е така, дали се е досетил какво означава тя? Нямаше начин да разбере.
Обзета от тези мисли Деметра обърна машината, издигна камерите и ги фокусира в далечината. Двете проксита стояха на малка височина, близо до северната стена. Далечният край на Долината се издигаше нагоре и нагоре в стръмни канали, а на места дори и отвесно. Системата Маринерис бе по-дълбока и дълга от Големия Каньон на Земята, който Деметра бе посещавала с В/Р симулация преди да поеме назначението си. Но за разлика от Големия Каньон, който представляваше мрежа от неголеми, тесни прорези, извиващи и къдрещи се през плоското плато, заобиколено от островърхи планини, Маринерис бе широка плоскодънна долина, подобна на Йосемити в Калифорния. С изключение на размерите, тукашните цепнатини надминаваха дори Ел Капитан.
— Къде е пътят към строежите? — попита тя Джори.
— Наляво и надолу. На около два километра.
— Лоул и Елън правили ли са някакви изследвания тук?
— Не мисля. Защо?
— Някога тук е имало вода. Очевидно е.