Той й бе определил среща в най-добрия ресторант в Тарсис Монтс. Масите бяха с бели покривки, имитация на лен, приборите — от истинско сребро, внос от Земята. Струваха поне четирийсет Алтернативни марки за грам. Чашите за вино, макар полимерни, бяха оформени и полирани като кристал. Кухнята беше испано-френска, сосовете бяха сервирани в чинията под самата храна — това бе френската част и бяха подправени с лютиво чили и силантро12 — испанският принос. Останалата част от менюто предлагаше обичайната за Марс храна, приготвена така, че да изглежда чуждестранна.
Митсуно не бе в състояние да се наслади на вкуса й, въпреки че цената отваряше голяма дупка в седмичните му доходи. Той гледаше Деметра като омагьосан. Лицето й и бронзовите голи рамене изпълваха очите му и затъмняваха блясъка на среброто и кристала. Напълно заслепяваше рисуваните на ръка миниатюри от XVIII век, закачени на стената над главата й. И най-слабият полъх от екзотичния й парфюм веднага прогонваше всички аромати от храната и виното. Гласът и смехът й така изпълваха слуха му, че ако други жени танцуваха голи в залата, той едва ли щеше да ги забележи.
Тя ядеше сдържано, но оценяваше всяка хапка. Отпиваше от червеното вино и капката, останала на долната й устна подсилваше цвета на червилото й. Смееше се на подходящите места в техния ленив разговор, а зъбите й проблясваха от светлината на кехлибарената крушка, закрепена на тънка пластмасова тръба за масата.
Когато обра с лъжицата остатъка от десерта — крем от сладко сирене в хрупкава тестена кора — и я отмести настрана, Деметра се обърна към него с усмивка.
— Добре… беше приятна вечер.
— Тя… не трябва да свършва, нали?
— Не.
Само една дума, казана с тихо, спокойно съгласие, придружена от нежна усмивка и разбиращ поглед. „Не“, означаващо „да“.
В този момент Лоул реши да наруши дадената дума и да я заведе — нея, един чуждопланетянин и самообявил се шпионин, някой, върху който нямаше контрол или възможност за възмездие — на място, определено само за неколцина.
— Ела — той се изправи и нежно й предложи ръка.
Деметра се извърна в креслото, но не стана.
— Къде отиваме?
— Ще видиш. Ще ти хареса.
Те се отправиха на изток по една рампа, използвана от работещите на повърхността, минаха през някакъв шлюз и продължиха надолу из машинните помещения. Оттам поеха по тесен сервизен коридор до първото водно хранилище на комплекса, съдържащо 4000 мегалитра открита водна площ. Беше изкопано в скалата и защитено с покрив срещу експлозивното изпарение и пясъчните бури.
Митсуно и Кафлън прекосиха басейна по една метална решетеста пътека. Влажният въздух около тях се осветяваше от многобройните осигурителни лампи и от присветващото сребро на отраженията в спокойната вода. По тръбите висеше тиня от зелена алгая — несекващото ехо от протерозойския живот, следващо човешката колонизация навсякъде из Слънчевата система. Лоул чуваше високите токчета на Деметра да кънтят по влажния метал. Очакваше, че тя ще възнегодува от обстановката, но момичето го следваше мълчаливо и дори с очакване.
Двамата навлязоха в галерия от недовършени тунели, разположени на две нива — на 40 и 80 метра под повърхността. Митсуно знаеше, че земята тук бе неустойчива — ръждивочервената и богата на желязо скала беше твърде ронлива и несигурна за строежи, така че експанзията на комплекса в тази посока бе прекратена. Вместо това Тарсис Монтс се бе вкопал още по-дълбоко, но тези стари строежи не бяха отписани и официално изоставени, просто не бяха довършени.
Митсуно се поколеба пред металната врата, която водеше към убежището.
— Обикновено претърсваме хората, които водим тук — каза той. — Но…