Долу четиримата мъже смутено затъпкаха на едно място и разтвориха уста. Вените на лицето на капитана се издуха, в очите му дори се показаха сълзи.
— А сега кажете ми — продължи лекцията си мистър Ааа, — според вас похвално ли е от страна на мистър Ттт да се държи тъй неучтиво?
Четиримата мъже изумено го гледаха през страшния зной. Капитанът не се стърпя и каза:
— Ние идем от Земята!
— Според мен той просто не се държи по джентълменски — сърдито мърмореше мистър Ааа.
— Космически кораб! Ние долетяхме с ракета. Ей я там.
— И все пак той не за пръв път се показва толкова неблагоразумен! …
— Разбирате ли? Чак от Земята!
— Той просто ми досажда; ще го викна по телефона и ще му дам да се разбере, да-да!
— Само ние четиримата — аз и тези трима. Екипажът на моя кораб.
— Ще му се обадя, да! Ето какво ще направя, и то още сега.
— Земя. Ракета. Хора. Полет. Космос.
— Ще го извикам и хубавичко ще го насоля! Както трябва! — заяви мистър Ааа и изчезна от прозореца също като кукла в куклен театър.
Чу се как по някакъв неизвестен апарат и механизъм се поведе остър спор. А долу на двора капитанът и хората му тъжно поглеждаха назад към своята красавица ракета, полегнала на склона — тъй изящна и стройна, и родна.
Мистър Ааа се върна на прозореца, изпаднал в див възторг.
— Извиках го на дуел, честна дума! Чувате ли?… Дуел!
— Мистър Ааа… — търпеливо подхвана отново капитанът.
— Ще го просна мъртъв! Така да знаете!
— Мистър Ааа, моля ви, изслушайте ме. Ние прелетяхме шестдесет милиона мили.
Мистър Ааа за пръв път обърна внимание на капитана.
— Откъде казахте, че сте вие?
Върху лицето на капитана цъфна белозъба усмивка. Той прошепна на хората си: „Най-после нещата почват да се оправят!“ А към мистър Ааа извика:
— Ние прелетяхме шестдесет милиона мили. От Земята!
Мистър Ааа се прозя.
— По това време на годината са петдесет милиона, не повече. — Той взе в ръка някакво страшно наглед оръжие, — А сега аз трябва да вървя. А вие дръжте тази глупава бележка, макар че не разбирам каква полза може да имате от нея, идете през онзи там хълм в малкото градче Иопр и разкажете всичко на мистър Иии. Той е човекът, когото трябва да видите. А не мистър Ттт, този кретен … когото аз ще убия! И не мен, защото вие не сте по моята специалност.
— Специалност, специалност — подразни го капитанът. — Трябва ли непременно да се занимавате с някаква специална работа, за да посрещнете хора от Земята?
— Не говорете глупости, това е известно на всички! — И мистър Ааа изтича надолу по стълбите. — А сега сбогом и всичко хубаво!
И той се втурна навън по пътеката като побеснял кронциркул1.
Четиримата космонавти стояха като гръмнати. Най-после капитанът рече:
— Не, ние все пак ще намерим някой, който ще ни изслуша.
— И какво ще стане, ако сега си отидем и после се върнем — унило произнесе един от мъжете. — Ако излетим и после отново кацнем на Марс. Да им дадем време да се окопитят и да подготвят нашето посрещане.
— Може и така да направим — промърмори умореният капитан.
Градчето гъмжеше от хора; марсианците влизаха и излизаха от къщите, поздравяваха се един друг. Те носеха маски — златни, сини, розови маски — за по-приятно разнообразие; маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати маски или намръщени маски, съобразно с нрава на собственика.
Земните хора, потънали в пот от дългата разходка, се спряха и попитаха едно малко момиченце къде живее мистър Иии.
— Там — кимна с глава детето.
Нетърпеливо, но внимателно капитанът се отпусна на едно коляно и се загледа в миловидното детско личице.
— Слушай, момиченце, искам да поговоря с теб.
Той я сложи на коляното си, нежно обхвана с широките си длани нейните свити ръчички, сякаш се готвеше да и разкаже някоя приспивна приказка, която с удоволствие бавно и подробно оформяше в ума си.
— Да, малката, слушай какво ще ти кажа. Преди шест месеца на Марс е долетяла друга ракета. В нея имаше един мъж на име Йорк и неговият помощник. Ние не знаем какво се е случило с тях. Може би са катастрофирали някъде. Те са дошли с ракета. И ние също пристигнахме с ракета. Ти трябва да я видиш! Огромна ракета! Така че ние сме Втората експедиция, а преди нас е била Първата. И ние летяхме дълго, чак от Земята …
Момиченцето неволно си освободи едната ръка и плесна златната си маска, която изразяваше безразличие. После извади един златен паяк играчка и го пусна на земята; капитанът продължаваше да говори. Паякът играчка послушно запълзя нагоре по коляното й, а тя хладнокръвно го наблюдаваше през цепнатините на безизразната си маска; капитанът приятелски я подруса и продължи да и втълпява своя разказ.