Дигби се отдръпна от прозореца и гладката розова кожа на челото му беше смръщена.
— В такъв случай, пратеник, съжалявам за теб. Съжалявам за всички вас.
— Защо?
— Защото не мисля, че има нещо, което вашите хора на Марс могат да направят. Или хората на Луната и Венера. Това няма да се случи сега. Няма да се случи може би и след една или две години, или дори след пет. Но доста скоро вие всички ще трябва да се върнете на Земята, освен…
Белите вежди на Санков се сключиха над очите му.
— Е?
— Освен ако успеете да намерите друг източник на вода извън планетата Земя.
Санков поклати глава.
— Не изглежда много вероятно, нали?
— Не.
— И, ако изключим това, според вас няма друг шанс?
— Абсолютно никакъв.
Дигби каза това и излезе, а Санков дълго време стоя загледан в нищото. После набра някакъв номер от местната система за комуникация.
Не след дълго Тед Лонг гледаше в него. Санков каза:
— Ти беше прав, синко. Те не могат да направят нищо. Дори тези, които ни мислят доброто, не виждат изход. Ти откъде знаеше?
— Пратеник — отговори Лонг, — когато си изчел всичко, което можеш за Размирното време, специално за двадесети век, нищо в политиката не може наистина да те изненада.
— Е, може би. Както и да е, синко, съветникът Дигби съжалява за нас, може да се каже, че доста съжалява, но това е всичко. Казва, че трябва да напуснем Марс — или да намерим вода от друго място.
— Знаеш, че можем, нали, пратеник?
— Знам, че бихме могли, синко. Това е огромен риск.
— Ако намеря достатъчно доброволци, рискът ще е наш проблем.
— Как върви?
— Не е зле. Точно сега някои от момчетата са на моя страна. Уговорих Марио Риос например, а той, знаеш, е един от най-добрите.
— Точно това е — доброволците ще бъдат най-добрите хора, които имаме. Не бих искал да рискувам.
— Ако се върнем, ще си заслужава.
— Ако! „Ако“ е голяма дума, синко.
— И ние се опитваме да направим нещо голямо.
— Е, дадох си дума, че ако Земята не помогне, ще направя така, че езерото на Фобос да ви осигури всичката вода, от която се нуждаете. Късмет!
6
На половин милион километра от Сатурн Марио Риос се люлееше в нищото и сънят му беше прекрасен. Той се събуждаше бавно и продължително, а след това броеше звездите и прокарваше линии от една звезда до друга.
Отначало, докато седмиците минаваха, всичко си беше като при боклукчийството, освен мъчителното чувство, че всяка минута означава отдалечаване с още няколко хиляди километра от човешкия свят. Това правеше пътуването по-лошо.
Те се канеха да променят еклиптиката, докато се движат през астероидння пояс. Това би изразходвало вода и вероятно бе ненужно. Въпреки че десетките хиляди малки астероиди изглеждат многобройни като паразити в двуизмерна проекция на фотографска плака, те все пак са разположени толкова нарядко през квадрилионите кубически километри, които образуват техните конгломеративни орбити, че само най-абсурдното съвпадение би довело до сблъсък.
Те все още преминаваха през астероидния пояс и някой изчисли шансовете за сблъсък с парче, достатъчно голямо, за да причини повреди. Стойността беше толкова ниска, толкова невъзможно ниска, че беше почти невъзможно носещите се в Космоса тела да окажат някакво влияние.
Дните бяха дълги и много. Космосът беше спокоен, само един човек беше нужен за управлението по всяко време. Идеята дойде съвсем естествено.
Отначало беше само един смелчага, който дръзна да остане навън за около петнадесет минути. След това друг, който опита за половин час. Накрая, преди астероидите да са напълно изчезнали, всеки кораб редовно имаше зад себе си някой член на екипажа, който се носеше в Космоса, надеждно закачен за кораба със здрав кабел.
Това беше доста лесно. Кабелът, един от онези, предвидени за операции при приключването на тяхното пътуване, беше магнетично прикрепен в двата края, единият край прикрепен най-напред за скафандъра. След това се изкатерваш през шлюза върху корабния корпус и прикрепяш там другия край. Изкачваш малко, залепвайки обувките си върху металната повърхност чрез електромагнитите. След това ги неутрализираш и правиш много леко мускулно усилие.