Отломъците стояха неподвижни, но това беше така, само защото корабът беше поел орбита около Сатурн, еквивалентна на орбита на външния ръб на пръстена.
Вчера, мислеше си Риос, той беше на този най-близък отломък, работейки с още повече от двадесетина други, за да му придадат желаната форма. Утре отново ще бъде там.
Днес, днес се носеше в Космоса.
— Марио? — попита гласът, който се чу в слушалката.
Риос моментално се изпълни с отвращение. По дяволите, сега нямаше настроение за компания.
— Говори — каза той.
— Реших, че съм видял твоя кораб. Как си?
— Добре. Ти ли си, Тед?
— Аз съм — отговори Лонг.
— Станало ли е нещо на отломъка?
— Не, нищо. Сега се нося в Космоса.
— Ти?
— И на мен ми се приисква понякога. Красиво е, нали?
— Да — съгласи се Риос.
— Нали знаеш, че чета Земни книги…
— Книги на земляните имаш предвид — Риос се прозина, но му се стори трудно поради негодуванието.
— … и понякога чета описания на хора, лежащи на тревата — продължи Лонг. — Знаеш, онова зелено нещо, подобно на тънки, дълги листчета хартия, която имат навсякъде по Земята и гледат нагоре към синьото небе с облаци по него. Гледал ли си някога филми за това?
— Разбира се. Но не ми хареса. Изглежда ми студено.
— Предполагам, че не е. А и Земята е доста близо до Слънцето и казват, че атмосферата им е достатъчно плътна, за да задържи топлината. Трябва да призная, че не би ми се искало да остана под открито небе само по дрехи. Предполагам, че на тях им харесва.
— Земляните са ненормални!
— Говорят за дърветата, големи кафяви стъбла, и за ветровете, движения на въздуха, чувал си, нали?
— Искаш да кажеш, теченията. Могат да си ги задържат.
— Няма значение. Искам да кажа, че описват всичко красиво, дори пламенно. Много пъти съм се чудил какво ли е в действителност, ще мога ли някога да го почувствам или това е нещо, което само земните хора са в състояние да почувстват? Често имам чувството, че изпускам нещо жизнено важно. Сега знам какво е това чувство. Ето това е. Абсолютно спокойствие сред красива Вселена.
— На тях не би им харесало. Имам земляните предвид. Толкова са свикнали със своя отвратителен малък свят, че не биха могли да разберат какво е чувството да се носиш в Космоса и да наблюдаваш Сатурн — каза Риос. Той размърда леко тялото си и започна бавно да се люлее напред и назад, около центъра на тежестта си.
— Да, и аз така мисля — отговори Лонг. — Те робуват на своята планета. Дори и да дойдат на Марс, чак децата им ще се чувстват свободно. Някой ден ще има междузвездни кораби. Огромни, грамадни неща, които ще могат да пренасят хиляди хора и пак да запазят равновесието си без спомагателни механизми, с десетилетия, а може би с векове. Човешкият род ще се разпростре върху цялата Галактика. Хора ще трябва да прекарат живота си на кораби, докато не се открият нови начини за междузвездно пътуване, така че марсианците, а не обвързаните с планетата си земни хора, ще колонизират Вселената. Това е неизбежно. Така трябва да бъде. Такава е съдбата на марсианците.
Но Риос не отговори. Той отново беше заспал, люлеейки се леко на осемстотин милиона километра над Сатурн.
7
Работата на смени върху отломъка от пръстена показа другата страна на монетата. Безтегловността, спокойствието и уединението при носенето в космоса отстъпиха място на нещо, в което липсваше и спокойствие, и уединение. Дори безтегловността, която все пак съществуваше, се превърна по-скоро в чистилище, отколкото в рай при новите условия.
Опитайте се да придвижите обикновен стационарен топлинен прожектор. Той може да бъде повдигнат въпреки факта, че е висок и широк почти два метра, почти само от твърд, солиден метал, но тежи само около килограм. Но инерцията му е точно такава, каквато винаги си е била, което означава, че ако не се постави на място много бавно, ще продължи да се движи, повличайки те със себе си. Тогава ще трябва да увеличиш псевдогравитационното поле на костюма си и да слезеш рязко.
Кералски бе увеличил полето малко повече и слезе малко по-грубо, а прожекторът го следваше под опасен ъгъл. Счупеният му глезен беше първото произшествие на експедицията.
Риос ругаеше почти непрекъснато. Той все още се подчиняваше на импулса да прокарва ръка по челото си, за да избърше насъбралата се пот. Няколкото пъти, когато се поддаде на импулса, металът се удари шумно в силикона и този удар прокънтя силно в костюма му, без да даде желания резултат. Вентилаторите в костюма работеха на максимум и, разбира се, възстановяваха водата и йонообменящата течност, съдържаща определена пропорция сол, в съответните контейнери.