Той не мислеше, че петдесет практични, закалени, ловящи контейнери боклукчии ще могат да изпитат подобни чувства. Но те можеха. И се гордееха с това.
Двама човека и наполовина заровен кораб се появиха на движещия се пред него хоризонт, докато вървеше. Лонг извика оживено:
— Здравейте!
— Ти ли си, Тед? — попита Риос.
— Същият. Дик ли е с теб?
— Разбира се. Ела, седни. Точно трябваше да заледяваме и си търсим причина да го отложим.
— Не и аз — каза бързо Свенсън. — Кога ще си тръгваме, Тед?
— Веднага след като свършим. Това не е отговор, нали?
— Предполагам, че друг отговор няма — отвърна унило Свенсън.
Лонг погледна нагоре, взирайки се в светлото неправилно петно върху небето. Риос проследи погледа му.
— Какво става?
Лонг не отговори веднага. Небето иначе беше черно, само отломъците от пръстените се отразяваха върху него с оранжевата си светлина. Сатурн беше повече от три четвърти под хоризонта и пръстените го следваха. Половин километър по-нататък кораб, отскочил над ледения ръб на астероида в небето, се оцвети в оранжево от блясъка на Сатурн и отново потъна.
Повърхността леко потрепери.
— Има ли нещо, което те притеснява относно Сянката? — попита Риос.
Така го наричаха. Беше най-близкият отломък, доста близо, имайки предвид, че се намираха от външната страна на пръстените, където отделните парчета бяха относително отдалечени. Намираше се на разстояние от може би шестдесет километра назъбена планина, чиято форма ясно се очертаваше.
— Как ти се струва? — попита Лонг.
Риос повдигна рамене.
— Всичко е наред, предполагам. Нищо лошо не виждам.
— Не ти ли се струва, че става по-голям?
— А трябва ли?
— Кажи, изглежда ли ти по-голям? — настоя Лонг.
Риос и Свенсън се загледаха в отломъка замислено.
— Наистина изглежда по-голям — каза Свенсън.
— Само си внушавате — възрази Риос. — Ако ставаше по-голям, би означавало, че се приближава.
— Това невъзможно ли ти се струва?
— Тези неща имат непроменливи орбити.
— Имаха, когато пристигнахме. Ето, почувствахте ли това? — попита Лонг.
Повърхността отново се разтресе.
— Проникваме в това нещо от седмица. Първо, върху него се приземиха двадесет и пет кораба, което веднага променя инерцията му. Не много, разбира се. След това топяхме части от него и корабите ни навлизаха и отново излизаха — и всичко това накуп. За една седмица може и да сме променили малко орбитата му. Двата отломъка, този и Сянката, може да се срещнат в една точка.
— Има достатъчно място, за да се разминем — Риос наблюдаваше замислено. — А пък и дори да сме сигурни, че става по-голям, колко бързо може да се движи? Спрямо нас, искам да кажа.
— Не е задължително да се движи бързо. Инерцията му е като нашата, така че колкото и леко да ни удари, ще бъдем напълно избутани от орбита, може би към Сатурн, където не бихме искали да отидем. Всъщност ледът има малка якост, така че и двата астероида могат да се превърнат в прах.
Свенсън скочи на крака.
— По дяволите, щом като мога да определя как се движи контейнер на хиляда и петстотин километра разстояние, ще мога да кажа какво прави една планина на шестдесет километра от мен. — И той тръгна към кораба.
Лонг не го спря.
— Много е нервен — каза Риос.
Съседният астероид се издигна до най-високата си точка, премина я и започна да потъва. Двадесет минути по-късно, отвъд хоризонта, зад който Сатурн бе изчезнал, горящ в оранжев пламък, неговата огромна маса започна да се издига отново. Риос извика в радиото:
— Хей, Дик, какво правиш?
— Проверявам — дойде глух отговор.
— Движи ли се? — попита Лонг.
— Да.
— Към нас?
Последва пауза. Гласът на Свенсън звучеше като на болен.
— Съвсем точно, Тед. Пресичането на орбитите ще стане след три дни.
— Ти си луд! — изкрещя Риос.
— Проверих четири пъти — отговори Свенсън.
„Какво да правим сега?“, помисли си Лонг, гледайки безучастно пред себе си.
9
Някои от мъжете имаха проблем с въжетата. Те трябваше да бъдат точно закрепени. Геометрията им трябваше да бъде почти перфектна, за да достигне магнетичното поле максимална сила. В Космоса, или дори във въздуха, това не би имало значение. Въжетата биха се подредили автоматично, след като се пусне електрическия ток.
Тук беше по-различно. Трябваше да се изрови улей по повърхността на астероида и в него да се постави въжето. Ако не се постави за няколко минути под формата на дъга, ще последва загуба на енергия, от което нищо не би могло да се съхрани. Тогава улеите трябва да се изкопаят отново, кабелите да се преместят и да се заледят на новите места.