Выбрать главу

Риос каза:

— По дяволите, това го знаят и в детската градина.

— Но не и хората, на които говори, Марио — отвърна Лонг. — Земята не е Марс. Сигурно има милиарди земни жители, които никога не са виждали космически кораб, не знаят нищо за него.

— Когато материалът в големия корпус се изразходи — продължи Хилдър, — корпусът се отцепва. И след това се изхвърля.

Най-външният контейнер се отдели, поклащайки се на екрана.

— Тогава се маха и вторият. И след това, ако пътешествието е дълго, се изхвърля и последният — каза Хилдър.

Сега корабът беше само една малка червена точка с три контейнера, които се движеха, загубени в пространството. Хилдър продължи:

— Тези контейнери съответстват на стотици хиляди тона волфрам, магнезий, алуминий и стомана. Те са изчезнали завинаги от Земята. Марс е заобиколен с боклукчии, чакащи по маршрутите на космическите пътувания, чакащи изхвърлените контейнери, хващат ги в мрежата си и им слагат печат, запазвайки ги за Марс. Не плащат дори и стотинка на Земята за тях. Те са спасено имущество. Принадлежат на кораба, който ги е открил.

— Ние рискуваме своите вложения и своя живот — обади се Риос. — Ако ние не ги съберем, никой не ги получава. Каква загуба е това за Земята?

— Виж — каза Лонг, — той говори не за нещо друго, а за разходите, които Марс, Венера и Луната костват на Земята. Това е просто още една причина за загуби.

— Те ще си вземат своето. Всяка година изкарваме повече желязо от предишната.

— И по-голямата част се връща обратно на Марс. Ако може да се вярва на изчисленията му, Земята е вложила двеста милиарда долара в Марс, а е получила обратно желязо за около пет милиарда. Вложени са петстотин милиарда долара в Луната, а са възвърнати малко над двадесет и пет милиарда от магнезий, титаний и разнородни леки метали. Инвестирани са петдесет милиарда долара във Венера, а нищо не е получено. Ето това е, което наистина интересува данъкоплатците на Земята — парите от данъци излизат. Нищо не влиза.

Екранът беше затъмнен, докато говореше с диаграми за боклукчиите по маршрутите до Марс. Малки, хилещи се карикатури на кораби, протегнали тънки слаби ръце, които търсят пипнешком разхвърляните контейнери, сграбчват ги, слагат им надпис „Собственост на Марс“ с блестящи букви, след което ги свалят до Фобос. Хилдър отново започна:

— Те ни казват, че вероятно ще ни върнат всичко. Вероятно! Веднъж само да станат действащо предприятие! Но ние не знаем кога ще бъде това. След един век? Хиляда години? Милион години? „Вероятно.“ Нека да им повярваме. Някой ден ще ни върнат всичките метали. Някой ден ще произвеждат собствена храна, ще използват собствена енергия, ще живеят самостоятелен живот.

Но едно нещо никога не могат да ни върнат. Не и за сто милиона години. Водата.

Марс има малко вода, защото е прекалено малка. Венера почти няма вода, защото е твърде гореща. Луната няма никаква вода, защото е твърде малка и твърде гореща. Така че Земята трябва да осигури не само питейна вода и вода за миене на планетяните, но и вода, за да се поддържат индустриите им, които твърдят, че ще бъдат развити, но дори вода, която ще бъде похабена с милиони тонове. Каква е движещата сила, която използват космическите кораби? Какво е това, което отделят след себе си, за да могат да се движат напред? Едно време това са били газовете, получени от горенето. Това е било много скъпо. Тогава е бил изобретен протоновият микрореактор — евтин източник на енергия, който може да загрее всяка течност, докато не се превърне в газ с високо налягане. Коя е най-евтината и изобилна течност на разположение? Водата, разбира се.

Всеки космически кораб напуска Земята, носейки приблизително един милион тона, не литри — тонове вода, с единствената цел да я откара в Космоса, за да се увеличава или намалява скоростта.

Нашите предшественици са изгаряли петрола на Земята безразсъдно и упорито. Необмислено са унищожавали каменните й въглища. Ние ги презираме и осъждаме за това, но те поне са имали това извинение — мислели са, че когато нуждите нараснат, ще бъдат открити заместители. И са били прави. Имаме нашите планктонови стопанства и протонови микрореактори. Но нямаме заместител на водата. Никакъв. И никога няма да има. И когато нашите потомци съзрат пустинята, която ще направим от Земята, какво извинение ще намерят за нас? Когато дойде жаждата и нарасне…

Лонг се наведе и изключи телевизора.

— Това ме тревожи. Проклетият глупак е преднамерено… Какво става?