Константин Константинов
Марсилия
Минахме площада на Борсата, после завихме и след миг морето се плакнеше до нозете ни. Зад нас, пламнал в хиляди сияния, грееше огромният град. Но тука, над Старото пристанище, мракът бе плътен, почти осезаем. Една черна, душна нощ спираше до осветената черта, натискаше земята и изпълваше пространството. Гъста африканска нощ, припълзяла до другия бряг, наситена с мълчание, поръсена с бледи светлинки.
Грамадният четириъгълник на пристанището, врязан в брега, мътно лъщеше под наниз малки лампички. В един ъгъл на кея флотилия моторни лодки, пъстри, нагиздени, с грамофони, канеха на разходка към Шато д’Иф. Зад тях чернееха очертанията на кораби, платна, комини. В дъното блещукаха лампичките на Големия мост. По плочите се търкаляха остатъци от плодове, дрипави хора с торби през рамо ровеха сметта и изчезваха в мрака като черни нощни буболечки. Сладък аромат на банани, примесен е мирис на гнилота, на риба и бензин, сгъстяваше още повече топлия въздух. Невидими в тъмното, скърцаха от време на време корабни мачти и въжета.
Глухи и тесни като канали улички промушваха безформената грамада на южния бряг. Скоро мътното зарево на града потъна съвсем назад и ние изведнъж се намерихме в някаква вековна, каменна гора, потопена в тежък сън. Стъпките кънтяха по настилката и угасваха във влажните стени на уличката. Тук-там, като видения, изплувваха малки барове и кръчми, режещи мрака с остри светлини. Една хармоника ридаеше, един туниски кларнет се късаше от страст. От двете страни — слепи прозорци на огромни каменни здания, безброй почернели складове с екзотичния мирис на колониал, на вино, на плодове и анасон. Сегиз-тогиз работник с вързоп бързо пресичаше уличката и изчезваше в сянката. Един пиян моряк ругаеше самичък на кръстопътя някаква невярна Катрин. После отново — мрак, глухота и сън. Час, два може би вървяхме така, потопени в потайния живот на тоя непознат свят, откъснати от времето, което сякаш вече не съществуваше.
Изведнъж отчаян женски писък откъм кея прониза мрака и угасна. Инстинктивно забързахме нататък. Писъкът отново се понесе, сега по-къс и по-безутешен. После — шум от боричкане, стон и остра полицейска свирка. Когато стигнахме, едно такси със стражар отнасяше някого, малка група мъже тълкуваше случката, на плочите лъщеше локва кръв. Някого набързо бяха заклали… Минувачите се пръснаха, кеят отново опустя, една верига подрънча, в тишината се чуеше само тихото подплисване на морето. А отвъд — срещният бряг на пристанището трептеше цял от светлини, приветлив, празничен и примамлив, като че друг, вълшебен и честит свят. И ние бързо поехме нататък.
Тук беше наистина един друг свят. Тук беше светло, шумно, многолюдно. Тук беше нощният квартал на града, постоянният червен пазар, огромният разтворен алков на бедната човешка любов. Кафенета, пивници, кръчми, бордеи, блеснали и прихлупени, явни и закрити, гъмжаха от кипнала плът. Смръщени в гримаса лица или блажено и тъпо ухилени, черни къдрокоси исполини, дребни жълтолики хора, синеоки момци с лули между зъбите, мъже от всички морета и жени от всички раси. Проядени от старост и болести тела, пълногръди момичета или извратено-мършави, с кървави устни и цигара между пръстите, напудрени женоподобни юноши и рано узрели деца… Плискат се чаши, едно радио пращи, чудовищна хула изведнъж прелива в продран смях. По всички порти блестят лампи, всички прозорци светят. Жени в ярки пеньоари седят на праговете и канят, други кръстосват уличките и спират всеки минувач, трети викат от балконите. За сто су, за два франка дори — обещават се непознати наслади. Мирише на кухня с лой и на евтини помади, вадички помия се стичат по улеите, на един разтворен прозорец извива канарче… Приклекнала до стената жена крепи в скута си заспал сред улицата матрос. Там друга звучно целува в уста юноша-юнга и му забожда стрък мимоза: „Au’voir cheri…“1 И в тая кротка, почти майчинска нежност, кощунство и невинност се сливат във великата злочестина на тия обезчовечени човеци…
Ние вървим мълчаливи, замаяни, забравили себе си в тия пъклени предели. Ние сме само за час-два тука. А тука — това е винаги, безсменно и безкрай, всеки ден, всяка нощ. Едно шест-седемгодишно момиченце излиза от фурната насреща с грамаден хляб под мишница, прекосява улицата между разголените жени и пияни мъже и бърза към бакалницата на другата страна. На кръстопътя двама стражари-велосипедисти, облегнати на колелата си, свиват цигари и спокойно разговарят. Да, това бе само един от всичките равни, едни и същи безкрайни часове, които текат като кална река из тоя край. Това бе образът на живота тук, това беше бит — чудовищен и все пак общоприет, узаконен, истински бит!