Отвъд, в другия град, под меката светлина на абажура в семейните трапезарии сега се носи весела глъчка на хубави, чисти и здрави деца, майката целува в челото най-малкото, чиито очички се затварят, бащата допива кафето си и отваря вечерния вестник. Наведени над масите в своите самотни стаи, стотици поети някъде, по всички краища на света, нижат със ситни букви вдъхновени стихове — възторжени и печални — за безсмъртната и прекрасна човешка любов!
А ние вървяхме из лабиринта на уличките, еднакви и несвършващи, посред молби, цинични покани, дърпания и хули. Съзнанието ни полека-лека потъваше в някакъв гъст океан на безкрайна умора, на отвращение от света, от живота, от себе си.
Насреща мърдаше морето, тежко като разтопена смола, и цялото старо пристанище, прояло брега, излагаше своята пъклена утроба с цъфнала неизцерима рана, дето гъмжаха миазми на нищета, на отчаяние и бунт.
Най-после излязохме из тия безутешни места. Хладен ветрец, идещ от далечината, лъхна като бистра струя, която изчиства събраната мътилка. Градът все така кипеше. Отбихме се в малък ресторант до кея. Един от ония ресторанти за бедняци, в които винаги може да се намери супа със сирене, пържена риба и макарони. Беше пълно. Седнахме на маса, дето довършваше вечерята си скромно облечен мъж. Той седеше някак особено извит и изкривен, ядеше с лявата ръка, а дясната се спускаше право надолу, под масата. Лицето — бледо, обиколено с рядка кафява брадица, челото му бе пресечено с голям крив белег. Той ни хвърли равнодушен поглед и продължи да реже несръчно своя каманбер. От време на време цял се разтърсваше от бързи спазми. Навярно някой работник, обезобразен от злополука, или апоплектичен болник. За да не го стесняваме, ние не поглеждахме към него.
Малкото помещение беше светло и шумно. Вън улицата също трептеше от глъчка. Едно радио носеше някаква далечна серенада: виолончело и пиано. Една моторна лодка тупаше в тъмнината.
Неочаквано човекът от нашата маса се обади:
— Вие сте руси, нали?
— Не, българи.
— Ah, voilà… — Неговите светли, безцветни очи се разшириха безпокойно, той втренчено и сърдито ни изгледа, после изведнъж се усмихна чудновато и повтори:
— Ah, voilà… Българи, да… бях почти сигурен. — Замълча, заклати се и добави:
— Познавам българите… Braves gens et grands patriotes, les bulgares2.
Ние се усмихнахме в недоумение и докато успеем да отговорим нещо, той се наведе и измъкна с лявата си ръка изпод масата дясната, показа ни я — нещо страшно, някакъв смазан къс месо, длан, китка и пръсти, слети и обезформени, отново се усмихна и рече:
— Това е от български куршуми… И това тук — като посочи белега на челото си — също… J’ai été près de Monastire3…
Ние мълчахме смутени, не знаейки що да отвърнем, после свихме рамене:
— Война…
— О, да, о, да, господа… Зная… Но мене ми е много драго да видя пак българи, вярвайте… Добри войници, знаят да бранят земята си и знаят да умират.
Той беше довършил вечерята си, извика прислужника да донесе още две чаши и поиска да се чукнем:
— Faites-moi Ie plaisir4… — Сетне извади едно картонче с име и адрес и се представи — не помня вече името — инвалид, кошничар, улица и номер еди-кой си.
Ние се учудихме, че той може все пак да работи, изказахме съжаление за неговото нещастие, чувствувахме се виновни пред тоя премазан човек. Но той нервно пресече нашите думи:
— Не, не, не… Това са далечни неща, messieurs. Всички се бихме, всички убивахме и мряхме. Това е животът… това е смъртта…
После изведнъж скочи, изкриви лице в болезнена гримаса и добави:
— Et j’en sais déjà, messieurs, nous sommes tous… tous… des malheureux5. — Кимна с глава и излезе със своята крива походка. Ние останахме мълчаливи и смутени. Актьор ли бе тоя човек, или мъдрец, или побъркан клетник?
После станахме и отново нощният град ни потопи в своята остра феерия. Кафенета с тераси, естради и оркестри, отобуси и луксозни кола, широки булеварди и белите стъпала към станцията.
Завихме в сенчестата алея Гамбета. Мълвежът на огромния град се смъкна и стопи, в небето изведнъж заблещукаха звезди, далеч на югоизток златната статуя на Богородица-Закрилница се въземаше в мрака. Тя висеше светла над тъмния кръгозор на морето и сушата, спусната от небето, нежна и грижовна, простряла милосърдни ръце над света, ала безкрайно далеч от него. А долу, под нозете й, като в черна преизподня човечеството мъкнеше своето вековно бреме на безсилие, на страдания и на ужас в един омагьосан кръговрат. И от тая божия земя се вдигаше нагоре една ръка, една злочеста човешка ръка, обезобразената ръка на оня полутруп, издигаше се над нощта, над благославящата десница на Нотр Дам дьо ла Гард и пламтеше — мълчалива, огромна и страшна, като огнената ръка, която се бе явила на Балтазара.