— На 10 януари 1954 година.
— Хм, голяма дата — каза той.
— Беше и е. А може да стане и още по-голяма.
Без да помръдне, очите му направиха още една стъпка навън от сянката, към по-пълната светлина.
— И къде ще бъдете на този ден?
— В Африка — отвърнах.
Той мълчеше. Устните му не потрепнаха. Очите му не се промениха.
— Недалеч от Найроби — добавих.
Той бавно кимна.
— Африка, недалеч от Найроби.
Аз чаках.
— И като стигнем там, ако отидем? — попита той.
— Там ще ви оставя.
— И после?
— Ще си останете там.
— И после?
— Това е всичко.
— Това е всичко?
— Завинаги — казах аз.
Старецът въздъхна, пое си въздух и прокара ръка по ръба на вратата.
— Тази кола — каза той — някъде по пътя в самолет ли се превръща?
— Не знам — отвърнах.
— Някъде по пътя вие в мой пилот ли ще се превърнете?
— Би могло. Никога досега не съм правил това.
— Но искате да опитате?
Кимнах.
— Защо? — попита той, наведе се и впи очи в лицето ми с ужасно напрегнат, пълен с тиха ярост поглед. — Защо?
Старче, помислих си аз. Не мога да ти кажа защо. Не ме питай.
Той се отдръпна, усещайки, че е стигнал твърде далеч.
— Това не съм го казвал — рече той.
— Не сте го казвали — отвърнах.
— И като насочите самолета за принудително кацане — каза той, — този път малко по-различно ли ще приземите?
— Да, по-различно.
— Малко по-рязко?
— Ще видя какво може да се направи.
— И мен ще ме изхвърли, но с останалите всичко ще бъде наред?
— Шансовете са на наша страна.
Той погледна нагоре към хълма, където нямаше никакъв гроб. Погледнах и аз нататък. И той може би се досети, че там е било копано.
Втренчи се отново в пътя, в хълмовете и морето отвъд хълмовете, което не се виждаше, и в континента отвъд морето.
— Хубав ден споменахте.
— Най-хубавия.
— Пък и часът добър, че и секундата.
— Наистина по-добър няма да намериш.
— Струва си да се помисли за това.
Ръката му лежеше на ръба на вратата, не облягайки се, а изпитателно, усещаше и докосваше, трепетно нерешителна. Но очите му вече бяха изцяло в светлината на африканското пладне.
— Да.
— Да? — попитах.
— Мисля си — продължи той, — да взема да се кача с вас.
Изчаках едно туптене на сърцето, после се пресегнах и отворих вратата.
Той мълчаливо седна на предната седалка и затвори вратата тихо, без да я хлопва. Седеше си там, много стар и много уморен. Чаках.
— Потегляйте — каза той.
Запалих мотора и леко потеглих.
— Обръщайте — каза той.
Обърнах колата, готова да поеме обратно по пътя.
— Това наистина ли е такава кола?
— Наистина точно такава.
Погледна навън към земята, хълмовете и далечната къща.
Чаках със запален мотор.
— Като стигнем там — обади се той, — ще си спомните ли едно нещо…?
— Ще се опитам.
— Има една планина… — почна той и спря. Седеше неподвижно, с безмълвна уста и не продължи повече.
Но аз продължих вместо него. Има една планина в Африка на име Килиманджаро, мислех. И на западния склон на тази планина веднъж бил намерен изсъхналият и вкочанен труп на леопард. И никой досега не е обяснил какво е търсел леопардът на такава височина.
На този същия склон и ще те оставим, мислех си, там, на Килиманджаро, близо до леопарда; ще напишем името ти и под него — никой не знаеше какво е правил тук, толкова високо, но той е тук. И ще напишем датите за роден и починал, и ще се спуснем обратно долу в знойната лятна трева и нека само тъмнокожите воини, белите ловци и бързоногите окапи знаят този гроб.
Старецът засенчи очи и погледна пътя, лъкатушещ нагоре към хълмовете. После кимна.
— Да тръгваме — каза той.
— Да, Папа — отвърнах.
И потеглихме бавно нататък, аз — зад кормилото, а до мен старецът и докато се спускахме по първия хълм и се изкачвахме по следващия, слънцето се показа цялото и вятърът замириса на огън. Движехме се като лъв през висока трева. Реки и потоци проблясваха край нас. Дощя ми се да можехме да поспрем за един час, да погазим във водата и да половим риба, да се излегнем край потока и да изпържим рибата, да си поприказваме или да не приказваме. Но спрехме ли веднъж, повече никога нямаше да можем да продължим. Дадох газ. Моторът нададе разярен, възхитителен рев на звяр. Старецът се засмя.
— Голям ден ще бъде! — възкликна той.
— Велик.
Зад нас оставаше пътят, мислех си. Какъв ли трябва да е сега? Ами сега, когато изчезваме? А сега, когато вече сме си отишли? И сега, когато пътят остава празен. Слънчевата долина — спокойна под слънцето. Какво ли ще е сега, след като сме си отишли?