Потънало в тъмнината, оръдието не се обади повече.
Изчакахме слънцето окончателно да се скрие зад хоризонта, но не чухме повече никакви изстрели. Самоуверени от безсъмнената си победа, марсианците продължиха злокобното си занимание да издирват оцелели хора и да ги трупат във вече претъпканите си мрежи.
Поизтрезнели, ние с мистър Уелс прибрахме торбата с провизии и се върнахме в Рейнолдс Хаус.
Посрещна ни съвършено друга Амелия.
— Едуард! — извика тя още щом прекрачихме прага на избитата от мястото й врата. — Едуард, дрехите ми са все още тук.
И пред смаяните ни очи се появи изключително красива девойка. Облечена беше в светложълта рокля и бе обула обувки с копчета; косата беше вчесана и подредена, раната, която доскоро загрозяваше лицето й, беше умело прикрита от пудра. Когато дойде до нас и видя колко храна сме донесли, радостно възкликна. Облъхна ме нежният мирис на парфюма от треви.
Извърнах се и без да разбирам защо, се разплаках.
IV
След последното отпътуване на сър Уилям с Машината на времето къщата очевидно е била затворена; като изключим неразбориите и разрушенията, причинени от експлозиите и пожара, всичко си беше по местата; мебелите бяха покрити с калъфи, а по-ценните предмети стояха заключени в шкафовете. Мистър Уелс и аз влязохме в стаята за преобличане на сър Уилям, където открихме достатъчно дрехи, с които се облякохме прилично.
Малко по-късно, докато Амелия приготвяше вечерята, ние с мистър Уелс, понамирисващи на нафталин, обиколихме къщата. При напускането на къщата прислужниците се бяха ограничили с почистването на домакинските помещения, а лабораторията както и преди години беше задръстена с метални парчета и различни части. Тук всичко беше мръсно, прашно и посипано с натрошени стъкла. Генераторът за електрическия ток си беше на мястото, но не посмяхме да го включим от страх да не привлечем вниманието на марсианците.
Седнахме да се храним на свещи в най-отдалечената от долината стая на приземния етаж; навън цареше абсолютна тишина, но и тримата бяхме неспокойни, съзнавайки че всеки миг марсианците могат да пристигнат.
Позаситихме глада си и с отпуснато от виното съзнание подехме отново темата за пълната победа на марсианците.
— Съвсем ясно е, че целта им е да превземат Лондон — каза мистър Уелс. — Ако не го сторят тази нощ, не виждам какво може да ги спре утре сутринта.
— Но ако завладеят Лондон, то тогава ще владеят цялата страна! — възкликнах аз.
— Именно от това се боя. Уверен съм, че вече опасността е ясна и смея да твърдя, че докато ние седим тук и си говорим, отрядите от гарнизоните на север вече се придвижват насам. А дали ще успеят да се справят по-успешно, отколкото нещастниците, които наблюдавахме днес, това никой не може да каже с положителност. Британската армия бързо взема поука от грешките си, така че вероятно ще станем свидетели и на победи. Това, което наистина не знаем, е какво искат да получат чудовищата.
— Искат да ни заробят — обадих се аз. — Те не могат да живеят, ако не пият човешка кръв.
Мистър Уелс ме погледна остро.
— Откъде ви дойде това наум, мистър Търнбул?
Онемях. Всички бяхме свидетели как марсианците събират хора, но изглежда само на мен и на Амелия беше ясно какво ги очаква.
— Струва ми се, че трябва да разкажем на мистър Уелс какво знаем, Едуард.
— Известни са ви някакви подробности за тези чудовища ли? — попита мистър Уелс.
— Бяхме… в ямата при Уокинг — поясних аз.
— Аз също бях там, но не забелязах да пият кръв. Това е удивително разкритие, и то твърде сензационно, ако мога така да се изразя. Надявам се, не говорите празни приказки.
— Говорим от опит — обади се Амелия. — Ние бяхме на Марс, мистър Уелс, но не зная дали ще ми повярвате.
За мое голямо удивление новият ни приятел не изглеждаше много изненадан.
— От много години имам подозрения, че и на други планети от нашата слънчева система има живот — каза той. — Струва ми се напълно вероятно един ден човекът да посети тези светове. Успеем ли да преодолеем силите на гравитация, пътуването до Луната ще стане лесно като пътуването до Бирмингам. — Той гледаше втренчено ту Амелия, ту мен. — А вие твърдите, че вече сте били на Марс, така ли?
Кимнах.
— Пътувахме с Машината на времето на сър Уилям, но допуснахме грешка при управлението.
— Доколкото си спомням, сър Уилям имаше намерение да пътува само във времето.