— Няма да стане нужда — обади се Амелия. — Имам резервни ключове в стаята си.
Неочаквано мистър Уелс протегна ръка към мен и аз я поех нерешително, без да съм сигурен в какво ще се състои нашият договор. Той постави другата си ръка върху рамото ми и го стисна сърдечно.
— Търнбул — започна мистър Уелс сериозно. — Вие, аз и мис Фицгибън ще обединим усилията си, за да победим врага. Ще станем неподозираният и невидим негов противник. Ще се преборим с тази заплаха, като се спускаме над тях и ги унищожаваме по начин, за който не са и сънували. Утре ще се заловим за построяването на нова Машина на времето, с която ще излезем и ще спрем веднъж завинаги техните действия.
Сетне, обзети от вълнение, което неизменно обхваща човек, когато вземе решение, започнахме да се поздравяваме, да се смеем високо и шумно да заплашваме нашествениците долу в долината. Нощта бе тиха, но във въздуха се носеше мирис на дим и смърт, тъй като желанието за мъст е от онези пориви в човека, които му носят най-голямо задоволство. Когато се върнахме в къщата, бяхме изпълнени с изключителна вяра в бързата си победа.
Глава двадесет и втора
Машината на пространството
I
Мистър Уелс и аз се настанихме в двете стаи за гости, а Амелия си легна в спалнята (за първи път от седмици насам спях сам и дълго време се въртях неспокойно в леглото); на сутринта, когато слязохме за закуска, все още бяхме завладени от жажда за мъст.
За нас с Амелия закуската беше истински разкош, приготвихме си на примуса бекон с яйца (решихме, че ще е неразумно да палим кухненската печка).
Сетне отидохме право в лабораторията и отворихме касата на сър Уилям. Вътре, безразборно нахвърляни, лежаха навити на рула чертежите на Машината на времето.
Намерихме малко свободно място на една от пейките и ги разгънахме. Усетих как въодушевлението ми бързо охладнява — въпреки несъмнения си изобретателски гений сър Уилям не се отличаваше с особена методичност. Почти не видях чертеж, от който от пръв поглед да става ясно за какво се отнася; по листовете имаше множество поправки, изличени места, а почти всички празни полета бяха изпълнени със скици, върху повечето първоначални чертежи бяха правени нови техни варианти.
Мистър Уелс беше запазил оптимистичния си тон от предишната вечер, но от вниманието ми не убегнаха известни признаци на колебание, които явно започнаха да го обземат.
— Преди да започнем работа, естествено, трябва да се уверим, че разполагаме с необходимите материали — каза Амелия.
Огледах покритата с прах неразбория в лабораторията и въпреки купищата електрочасти, метални прътове и парчета, както и късове кристалоподобно вещество, които се срещаха на всяка крачка, щеше да е необходима упорита работа, докато установим разполагаме ли с достатъчно материали за построяването на цяла Машина.
Мистър Уелс с няколко от чертежите беше се приближил до прозореца и ги разглеждаше внимателно.
— Ще ми трябва известно време — заяви той. — Някои от тези неща познавам, но не мога да кажа със сигурност…
Не ми се искаше да го заразя с обзелото ме униние и под предлог, че искам да свърша нещо полезно, а всъщност за да се махна час по-скоро от лабораторията, предложих да потърся из двора и околността предмети, които биха ни свършили работа. Заета в момента с тършуване в едно от чекмеджетата под пейките, Амелия само ми кимна, а мистър Уелс, погълнат от чертежите, дори не ме чу.
Запътих се първо към билото на хълма.
Беше чудесен летен ден и слънцето грееше ярко над опустошената околност. Повечето от пожарите бяха угаснали през нощта, но катраненочерните пари, които закриваха Туикнам, Хаунслоу и Ричмонд, бяха все така непроницаеми. Куполообразните сводове бяха се спуснали чувствително към земята и по улиците, останали непокрити от дима, сега се точеха дълги черни струи дим.
От марсианските нашественици нямаше и следа. Само от югоизток, откъм Буши парк, се издигаше стълб зеленикав дим, от което схванах, че някъде там се е приземил четвъртият снаряд.
Отдалечих се от наблюдателния си пост, минах зад къщата и стигнах до отвъдната страна на билото, откъдето се откриваше гледка към Ричмонд парк. Оттук се виждаше чак до Уимбълдън и като се изключи липсата на каквито и да било хора, разкрилата се пред мен картина по нищо не се отличаваше от времето, когато за първи път посетих Рейнолдс Хаус.
Когато се върнах отново при къщата, се натъкнах на проблем, който, макар да не застрашаваше непосредствено нашата сигурност, се нуждаеше от бързо решаване. До пристройката, където войниците бяха завързали конете си, лежаха труповете на четирите животни, убити по време на нападението на марсианците.