Това я разтревожи неимоверно, ала накрая надделя необяснимата й привързаност към мен и в продължение на пет нощи след нашето запознанство, включително и последната, тя спа, положила глава на моята ръка. Разказът ми обаче се отклонява от моите приключения, като говоря сега за нея. Доколкото си спомням, това се случи през нощта преди нейното спасение. Събудих се призори. Бях неспокоен, сънувал бях крайно неприятни сънища — как съм се удавил и как по лицето ме опипват морски анемонии с меки пипала. Стреснах се от съня с особеното усещане, че току-що от стаята е побягнало някакво сивкаво животно. Опитах отново да заспя, но бях напрегнат и нервен. Беше настъпил оня неясен сив час, когато из тъмнината запълзяват всякакви неща, когато всичко е лишено от цвят и очертание и все пак е действително. Станах и слязох в голямата зала, а оттам на плочника пред двореца. Помислих дали не мога да се възползвам от безсънието си, за да погледам изгрева.
Луната залязваше, гаснещият й блясък и първите бледи признаци на зората се смесваха в някакъв призрачен светлик. Храстите бяха мастиленочерни, земята — мрачносива, небето — безцветно и навъсено. На моменти ми се струваше, че нагоре по хълма съзирам духове. На няколко пъти, докато обхождах с поглед склона, ми се мярнаха бели фигури. Двата пъти ми се стори, че някакво самотно бяло маймуноподобно същество тича, устремено нагоре по хълма, а сетне близо до развалините видях цяла група, понесла тъмно тяло. Вървяха бързо. Не успях да забележа какво стана с тях. Сякаш изчезнаха сред гъсталака. Имайте предвид все пак, че зората още не бе настъпила. Изпитвах познатото и вам вероятно вледеняващо, несигурно чувство на ранното утро. И не вярвах на очите си.
Когато източното небе просветля и денят настъпи с пълна сила, а яркоцветните му багри отново се върнаха на света, аз огледах зорко наоколо. Ала не видях никакви следи от белите си привидения. Навярно бяха само създания на полусенките. „Сигурно са били призраци, — допуснах аз. — Кой знае от коя година са?“ Защото се сетих неизвестно откъде за Грант Алън1 и ми стана забавно. Ако всяко поколение измре и остави призраци, твърдеше той, накрая светът ще се препълни с призраци. Според тази теория те сигурно вече бяха нараснали неизброимо за тези осемстотин хиляди години и никак не беше чудно, че срещнах четири наведнъж. Но шегата не ме успокои и цялата сутрин си мислих за тези фигури, докато не ги избих от главата си, когато се наложи да спася Уийна. Необяснимо защо ги свързвах с бялото животно, което бях срещнал при първото си трескаво дирене на Машината на времето. Уийна ги бе пропъдила съвсем навреме. Въпреки това скоро те щяха да обладаят много по-страшно мислите ми.
Вече споменах, струва ми се, колко по-топло беше времето в този Златен век. Не зная на какво се дължеше. Може би слънцето беше по-горещо или земята беше по-близко до него. Нормално би било да предполагаме, че в бъдеще слънцето ще продължи равномерно да изстива. Хората обаче, незапознати с разсъждения, подобни на тези на младия Дарвин, забравят, че накрая планетите една по една ще се завърнат отново в тялото на майката. Когато започнат да настъпват тези катастрофи, слънцето ще заблести с нова сила; такава съдба може да претърпи и някоя вътрешна планета. Независимо от причината налице беше фактът, че слънцето беше много по-горещо, отколкото го познаваме сега.
И така през една много гореща утрин — мисля, четвърта за мен, — докато търсех къде да се скрия от жегата и яркия пек в колосалните развалини край големия дом, където спях и се хранех, се случи нещо странно: препъвах се из купищата мазилка, когато ненадейно открих тесен коридор, чийто край и странични прозорци бяха затрупани от нападали камъни. В контраст с блясъка навън отначало тук ми се стори непрогледно тъмно. Влязох пипнешком, защото промяната от светлото към мрака предизвика черни петна в очите ми. Внезапно спрях онемял. От тъмното ме гледаха две очи, отразяващи като фосфор светлината отвън.
Вкамени ме старият инстинктивен страх от диви зверове. Стиснах ръце и погледнах от упор в разтворените очни ябълки. Боях се да се обърна. Тогава ми дойде наум мисълта за абсолютната сигурност, в която на пръв поглед живееше това човечество. Спомних си за непонятния ужас от тъмното. Преодолявайки донякъде страховете си, пристъпих крачка напред и заговорих.
1
Грант Алън (1848–1899) — канадски писател, получил образованието си в Оксфордския университет в Англия и приятел на Ч. Дарвин; освен множеството романи, есета, стихове и критични произведения е написал биографията на Дарвин. Б. пр.