Отначало бях тъй изненадан от този древен паметник на една интелектуална ера, че не помислих дори за възможностите, които ми предлагаше. За момент на заден план остана дори безпокойството ми за Машината на времето.
Съдейки по размерите на мястото, този зелен Дворец съдържаше много повече от една галерия по палеонтология, а може би тук имаше и историческа галерия, даже библиотека! За мен, поне при обстоятелствата, в които се намирах, те биха били далече по-интересни от този спектакъл на старовремска геология в упадък. Позавъртях се малко и открих друга неголяма галерия, която пресичаше първата. Беше посветена вероятно на минералите и един къс сяра наведе мислите ми тутакси на барута. Селитра обаче не успях да открия и никакви нитрати. Без съмнение се бяха втечнили векове преди това. Все пак сярата не излизаше от ума ми и отприщи ред други мисли. Що се отнася до останалите неща в галерията, макар да бяха, общо взето, най-запазени от всичко дотук, те ме интересуваха малко. Не съм специалист по минералогия, затова продължих нататък към една силно порутена малка зала, разположена успоредно на първия салон. Този дял от Двореца бе посветен очевидно на естествената история, но всичко отдавна бе загубило първоначалния си вид. Неколцина спаружени и почернели останки от препарирани едновремешни животни, изсъхнали мумии в буркани, които сигурно са били пълни със спирт, кафяв прах от нявгашни растения: това бе всичко! Стана ми мъчно, защото с радост щях да проследя обичайната подготовка, с която е била постигната победата над живата природа. Тъй дойдохме до една галерия с колосални пропорции, но безкрайно зле осветена, подът й наклонен надолу, гледано от мястото, откъдето влязохме. От тавана на равни интервали висяха бели глобуси — много от тях изпопадали и разбити, — което предполагаше, че първоначално на това място е имало изкуствена светлина. Тук навлязох в собствени води, защото от едната страна бяха подредени обемисти машини, всичките крайно ръждясали, повечето изпочупени, някои все още запазени. Известна ви е моята слабост към механиката, а и бях готов да поостана по за дълго тук, още повече че болшинството от тях представляваха истински главоблъсканици и можех само да гадая за какво са били предназначени. Предположих, че ако реша загадките им, ще се сдобия със сила, която да ми бъде от полза срещу Морлоките.
Изведнъж Уийна се доближи плътно до мен. Тъй внезапно, че ме стресна. Ако не беше тя, едва ли щях да забележа, че подът на галерията е наклонен. Краят2, в който бяхме пристигнали, се намираше на земята и бе осветен от доста малко на брой, подобни на процепи прозорци. Отстрани подът постепенно се издигаше до самите прозорци, където се образуваше малка дупка, също като „дворчетата“ на лондонските къщи, и само тясна ивица естествена светлина проникваше отгоре. Бавно продължих, озадачен от машините и прекалено погълнат от тях, за да забележа постепенното намаляване на светлината, когато вниманието ми беше привлечено от нарастващото безпокойство на Уийна.
Тогава чак видях, че накрая галерията тъне в непрогледна тъмнина. Застинах в колебание и като се огледах, видях, че прахът вече не е тъй обилен и повърхността му не тъй равна. Навътре към неясната тъмнина той сякаш бе насечен от безброй малки тесни стъпки. Непосредственото присъствие на Морлоките събуди съвсем осезателно сетивата ми. Почувствувах как си губя времето с това мое академично разглеждане на машините. Дойде ми наум, че вече е късно следобед и че все още нямам никакво оръжие, никакво скривалище и нищо, с което да запаля огън. И тогава в непроницаемата чернота в дъното дочух странно потропване и същите чудновати шумове, които бях дочул в кладенеца.
Хванах Уийна за ръка. После, озарен от внезапна идея, аз я пуснах и се обърнах към една машина, от която стърчеше лост, донякъде напомнящ на лостове в стрелочна будка. Покатерих се на стъпалото, сграбчих го с ръка и натиснах с всичка сила настрани. Изведнъж Уийна, останала на централната пътека, заскимтя. Бях преценил съвсем правилно здравината на лоста, защото след миг той се откъсна и аз се върнах при нея с чук, повече от достатъчен според мен за всеки морлокски череп, който би ми се изпречил. Ах, как копнеех сега да убия някой и друг Морлок! Много нечовешко, мислите вие, да имаш желание да убиеш собствените си потомци! Но беше някак невъзможно да си хуманен към тези противни същества. Единствено нежеланието ми да оставя Уийна и убеждението, че ако взема да утолявам жаждата си за мъст, ще пострада Машината на времето, ме въздържаха да не се втурна напред към дъното на галерията и да убия зверовете, които чувах да потропват.
2
Възможно е не подът да е бил под наклон, а музеят да е бил построен на склона на хълм. англ. ред.