Рей Бредбъри
Машината за щастие
В неделя сутринта Лио Ауфман вървеше бавно из гаража, сякаш очакваше някоя дъска, жица, чук или гаечен ключ да скочи и да закрещи: „Почни оттук!“ Но нищо не подскочи, нищо не крещеше, че иска да бъде в началото.
Каква трябваше да бъде Машината за щастие? Може би нещо, което можеш да носиш в джоба си?
Или пък нещо, което носи самия теб в собствения си джоб?
— Едно обаче е абсолютно сигурно — рече той на глас. — Трябва да бъде ярка!
Постави кутия оранжева боя в средата на работната маса, взе един речник и тръгна към къщата.
— Лена? — Погледна в речника. — Чувстваш ли се „доволна, задоволена, радостна, възхитена“? Чувстваш ли се „късметлийка“? Смяташ ли, че нещата вървят „успешно и подходящо“ за теб?
Лена спря да реже зеленчуците и затвори очи.
— Прочети отново първото, моля.
Той затвори речника.
— Какво толкова съм направил, че трябва мислиш цял час, преди да ми отговориш? Попитах те за просто да или не? Значи не си „доволна, задоволена и радостна“, така ли?
— Кравите са „задоволени“, бебетата и старците, каращи второ детство, са „възхитени“, Бог да им е на помощ — рече тя. — Що се касае до „радостна“… Виж ме само как се смея, докато търкам мивката…
Той се вгледа по-внимателно в нея и лицето му се отпусна.
— Лена, вярно е. Мъжете никога нищо не оценяват. Може би следващия месец ще се измъкнем.
— Не се оплаквам! — викна тя. — Не съм аз онази, която идва със списък и казва: „Покажи си езика“. Лио, питаш ли какво кара сърцето ти да бие цяла нощ? Не! Утре ще попиташ: „Какво е брак?“ Кой знае, Лио? Не питай. Хора, които мислят така, които постоянно се питат как стават нещата, какво е това или онова, падат от трапеца в цирка или се задушават, защото се чудят как точно работят мускулите в гърлото. Яж, спи, дишай, Лио, и престани да ме зяпаш, сякаш ме виждаш за първи път!
Лена Ауфман замръзна. Подуши въздуха.
— Ох, Господи, виж какво направи!
Бързо отвори вратата на фурната. Кухнята се изпълни с дим.
— Щастие! — изплака тя. — И заради него е първата ни разправия от половин година! Щастие, и за първи път от двайсет години за вечеря ще има въглени вместо хляб!
Когато димът се разсея, от Лио Ауфман нямаше и следа.
Страховитото дрънчене, сблъсъкът на човек и вдъхновение, разхвърлянето на метал, дърво, чукове, пирони, линеали и отвертки продължи много дни. Понякога победеният Лио Ауфман се скиташе из улиците, нервен и неспокоен, рязко вдигаше глава и при най-малкия намек за далечен смях, слушаше шегите на децата, гледаше какво ги кара да се усмихнат. Вечер седеше по пълните веранди на съседите, слушаше как старите теглят и претеглят живота и при всяка експлозия на радост се оживяваше като генерал, виждащ разгромените тъмни сили и успеха на стратегията си. На път към дома тържествуваше, докато не се озоваваше в гаража с мъртвите инструменти и неодушевено дърво. Тогава светналото му лице помръкваше и пребледняваше и в опита си да прикрие чувството си за провал той започваше да блъска и чука части от машината, сякаш те му бяха виновни. Накрая творението му започна да придобива форма и след десет дни и нощи, треперещ от изтощение, изцяло отдаден, полумъртъв от глад, препъващ се и приличащ на ударен от мълния, Лио Ауфман замаяно влезе в дома си.
Децата си крещяха ужасно едно на друго, но веднага млъкнаха, сякаш Червената смърт бе влязла с биенето на часовника.
— Машината за щастие — изхриптя Лио Ауфман — е готова.
— Лио Ауфман е отслабнал седем кила — каза жена му. — Вече две седмици не е говорил с децата си, те са изнервени и се бият! Жена му също е нервна, качила е пет кила, трябват й нови дрехи, виж! Да, разбира се — машината е готова. А щастливи ли сме? Кой може да каже? Лио, остави го тоя часовник, който си тръгнал да правиш. На нито една кукувица няма да е по мярка! Човек не е бил създаден да бърника в такива неща. Не, не е противно на Бог, но със сигурност изглежда, че е само във вреда на Лио Ауфман. Още една седмица и ще го погребем в собствената му машина!
Но Лио Ауфман бе прекалено зает да гледа как подът бързо се изправя към него.
Колко интересно, помисли си той, докато лежеше на земята.
Докато някой три пъти изкрещя нещо по адрес на Машината за щастие, тъмнината го обгърна с огромно намигване.
Първото нещо, което видя на следващата сутрин, бяха десетки птици, които се носеха из въздуха като разноцветни камъчета, хвърлени в невероятно бистър поток, и тихо отекваха в ламаринения покрив на гаража.
Кучета от всякакви породи тихичко се вмъкваха едно по едно в двора и с тихо скимтене надничаха през вратата; четири момчета, две момичета и няколко възрастни се поколебаха на алеята, след което спряха под черешите.