Лио Ауфман се заслуша. Знаеше какво е онова, което е привикало всички в двора.
Звукът на Машината за щастие.
Беше като онзи, който можеш да чуеш от кухнята на великанка в летен ден. Имаше всевъзможно бръмчене, високо и ниско, постоянно и променливо. Сякаш златни пчели колкото чаши за чай готвеха фантастични храни. Великанката пък доволно си тананика под нос и отива до вратата, огромна като цялото лято, лицето й — огромна луна с цвета на праскова, гледащо спокойно към усмихващи се кучета, златокоси момчета и побелели старци.
— Чакай малко — каза на глас Лио. — Та аз още не съм включвал машината! Сол!
Сол, който стоеше долу на двора, вдигна глава.
— Сол, ти ли я включи?
— Та нали преди половин час ми каза да я загрея!
— Добре, Сол. Забравих. Още не съм се събудил. — И се отпусна обратно в леглото.
Жена му му донесе закуска и спря край прозореца, загледана долу.
— Кажи ми — тихо рече тя. — Ако тази машина е каквото казваш, не би ли трябвало да знае как да прави бебета някъде в себе си? Може ли да прави от седемдесетгодишни старци двадесетгодишни младежи? А и как ли изглежда смъртта, когато се криеш вътре с цялото това щастие?
— Крия се!?
— Ако беше умрял от преумора, какво трябваше да правя днес — да вляза в онази кутия и да съм щастлива ли? И кажи ми също, Лио, как върви животът ти? Знаеш как стоят нещата у дома. Децата стават в седем сутринта, закуска; всички изчезвате до осем и половина и оставам само аз да пера, да готвя, да кърпя чорапи, да копая градината, да тичам до магазина или да полирам среброто. Кой се оплаква? Просто ти напомням как вървят нещата в дома ни, Лио, какво има в него! И сега ми отговори — как ще събереш всички тези неща в една машина?
— Тя не е построена по този начин!
— Съжалявам. В такъв случай няма да ми остане време да я погледна.
Целуна го по бузата и излезе, а той лежеше и вдишваше вятъра, който се носеше от скритата машина долу, богат с аромата на онези печени кестени, които се продават есен по улиците на Париж, на които никога не бе стъпвал…
Една котка се промъкна невидимо край хипнотизираните кучета и момчета и замърка срещу вратата на гаража, на звука на снежнобелите вълни, ритмично разбиващи се върху далечен плаж.
Утре, помисли си Лио Ауфман. Утре ще изпробваме машината. Всички заедно.
Отвори очи късно през нощта. Знаеше, че нещо го е събудило. Някъде далеч в друга стая чу плач.
— Сол? — прошепна той и стана от леглото.
Сол плачеше в стаята си, наврял лице във възглавницата.
— Не… не… — хлипаше той. — Свърши… свърши…
— Сол, кошмар ли си имал? Разкажи ми, синко.
Но момчето продължи да плаче.
И както седеше на леглото му, Лио Ауфман внезапно реши да погледне през прозореца. Вратата на гаража беше отворена.
Настръхна.
Когато подсмърчащият Сол отново се унесе в неспокоен сън, баща му слезе долу, отиде при гаража и със затаен дъх протегна ръка.
В прохладната нощ металът на Машината за щастие бе прекалено горещ, за да може да се докосне.
Ясна работа, помисли си той. Сол е идвал тук през нощта.
Защо? Нима е нещастен и се нуждае от машината? Не, щастлив е, просто иска да запази щастието си завинаги. Можеш ли да обвиняваш момче, което е достатъчно умно, за да знае мястото си и да се опитва да го отстоява? Не! И все пак…
Внезапно нещо бяло полетя от прозореца на Сол. Сърцето на Лио Ауфман прескочи няколко удара и заби бясно. Едва после разбра, че вятърът е развял завесата. Но му се стори, че от стаята излита нещо нежно и трепетно, като душата на момчето. И Лио Ауфман вдигна ръце, сякаш за да я хване и да я напъха обратно в спящата къща.
Изстинал, треперещ, той се върна в стаята на Сол, хвана развяващата се завеса и затвори плътно прозореца, за да не може бледото нещо отново да отлети. После приседна на леглото и постави ръка върху гърба на момчето.
— „Разказ за двата града“? Моя. „Старият антикварен магазин“? Ха, това със сигурност е на Лио Ауфман. „Големите надежди“? Тази беше моя. Но нека отсега нататък да е негова!
— Какво е това? — попита влезлият Лио Ауфман.
— Това — рече жена му — е подялба на общото имущество! Когато един баща изкарва акъла на сина си посред нощ, значи е време нещата да се делят на две! Махни се от пътя ми, господин Студен дом, Стар антикварен магазин. Във всички тези книги няма нито един луд учен като Лио Ауфман, нито един!
— Напускаш, без дори да си опитала машината! — запротестира той. — Опитай я поне веднъж! Веднага ще си разопаковаш багажа и ще останеш!