Лио Ауфман се подпря на машината, за да запази равновесие. С изненада дръпна опарената си ръка.
— И сега какво, Лена?
— Не аз трябва да решавам. Знам само, че докато това нещо стои тук, все ще искам да вляза в него, или пък Сол ще иска, както е направил снощи, и макар да знаем, че е глупаво, ще седим вътре, ще гледаме разни далечни неща, ще плачем всеки път, когато излизаме, и няма вече да сме подходящо семейство за теб.
— Не разбирам как е възможно така да съм оплескал нещата — рече той. — Само да видя дали всичко това е вярно. — Той седна в машината. — Нали няма да си отидете?
Жена му кимна.
— Ще изчакаме, Лио.
Той затвори вратата. Поколеба се в топлата тъмнина, после натисна копчето и тъкмо се отпускаше сред цветове и музика, когато чу някой да крещи:
— Пожар, татко! Машината гори!
Някой заблъска по вратата. Лио скочи, удари си главата и падна тъкмо когато вратата поддаде и синовете му го измъкнаха навън. Чу зад себе си приглушена експлозия. Цялото семейство побягна. Лио Ауфман се обърна и ахна.
— Сол, обади се на пожарната!
Лена Ауфман хвана сина им в движение и му каза:
— Изчакай.
Издигнаха се пламъци, последвани от втора приглушена експлозия. Когато машината се запали наистина добре, Лена Ауфман кимна.
— Добре, Сол. Тичай да извикаш пожарната.
Всички се събраха на пожара. Тук бяха дядо Споулдинг, Дъглас, Том, повечето квартиранти, някои старци оттатък дерето и всички деца от шест преки наоколо. Децата на Лио Ауфман стояха отпред, горди от това колко хубаво изглеждат пламъците, изскачащи от покрива на гаража.
Дядо Споулдинг изучаваше дима в небето.
— Лио, това ли е? — тихо попита той. — Твоята Машина за щастие?
— Някоя година ще разбера и ще ти кажа — отвърна Лио Ауфман.
Жена му стоеше в тъмното и гледаше как пожарникарите тичат насам-натам из двора; гаражът рухна с трясък.
— Лио, няма да ти трябва година, за да разбереш — каза тя. — Огледай се. Помисли. Помълчи малко. После ела и ми кажи. Ще съм вътре, ще редя книгите по лавиците и дрехите в гардеробите, ще приготвям вечеря — и без това закъсняваме за вечеря, виж колко късно е станало. Хайде, деца, помогнете на мама.
Когато пожарникарите и съседите си отидоха, Лио Ауфман остана с дядо Споулдинг, Дъглас и Том, мрачно загледан в димящите развалини. Разрови с крак мократа пепел и бавно каза каквото имаше да каже.
— Първото нещо, което научаваш в живота, е, че си глупак. Последното — че си все същият глупак. За един час премислих много неща. И си казах: Лио Ауфман е сляп!… Искате ли да видите истинската Машина за щастие? Патентована е преди няколко хиляди години и продължава да работи — не винаги безупречно, но все пак работи! Винаги е била тук.
— Но пожарът… — започна Дъглас.
— Да, пожарът, гаражът! Но както каза Лена, не ти е нужна цяла година, за да разбереш — изгорялото в гаража няма значение!
Последваха го по стъпалата на предната веранда.
— Ето — прошепна Лио Ауфман. — Предният прозорец. Само по-тихо, и ще я видите.
Дядо Споулдинг, Дъглас и Том колебливо надникнаха през големия прозорец.
Там, в малките топли кръгове светлина, можеше да се види онова, което искаше да покаже Лио Ауфман. Там седяха Сол и Маршал и играеха шах на малката масичка. В трапезарията Ребека нареждаше приборите. Наоми изрязваше хартиени рокли за кукли. Рут рисуваше с водни бои. Джоузеф пускаше електрическото си влакче. Зад отворената врата на кухнята Лена Ауфман вадеше тава печено от изпускащата пара фурна. Всяка ръка, всяка глава, всяка уста извършваше големи или малки движения. През стъклото се чуваха отдалечените им гласове. Някой пееше с тънко гласче. Миришеше на прясно опечен хляб и беше ясно — това е истински хляб, който скоро ще бъде намазан с истинско масло. Всичко бе тук и работеше.
Дядо, Дъглас и Том се обърнаха към Лио Ауфман, който гледаше спокойно през прозореца; по бузите му играеше розова светлинка.
— Разбира се — промърмори той. — Ето я.
И гледаше отначало с тиха тъга, после с удоволствие и накрая със спокойно одобрение как всички части и парченца от къщата се смесват, разбъркват, подреждат, заемат местата си и отново работят равномерно.
— Машината за щастие — каза той. — Машината за щастие.
Миг по-късно вече ги бе оставил сами.
Дядо, Дъглас и Том го видяха как бърника нещо вътре, как прави малка настройка тук, намалява триене там, изцяло погълнат от тази топла, прекрасна, безкрайно фина, завинаги загадъчна и постоянно движеща се машина.