… уум-БА-уум-БААаа-уум-ум…
Притесненият оркестрант потупа един тромбонист по рамото.
— А бе, Франк, на мястото на стария досадник стои някаква маймуна…
— Млъкмлъкмлък!
Удовлетворен, орангутанът вдигна ръце.
Оркестърът впи погледи в него. И ги задържа.
Нито един диригент в историята на музиката — дори онзи, който изпекъл на цимбал и изял черния дроб на флейтиста заради прекаляването с фалшиви тонове, нито онзи, който намушкал трима вироглави цигулари с палката си, нито пък онзи, който подхвърлял особено ехидни забележки на висок глас — не се бе радвал на такова почтително внимание.
На сцената Леля Ог се възползва от затишието, за да смъкне главата на един жабок.
— Мадам!
— Извинявам се, помислих те за другиго…
Дългите ръце замахнаха. И с един пооплескан, но звучен акорд оркестърът засвири отново.
А балерините след първоначалното объркване, по време на което Леля Ог обезглави един клоун и един феникс, се помъчиха да продължат танца.
Хорът се пулеше сащисано.
Кристина усети потупване по рамото и се озърна към Агнес.
— Пердита! Къде беше?! — изсъска тя. — След малко започва моят дует с Енрико!
— Трябва да ми помогнеш! — засъска и Агнес.
А в душата й Пердита надигна глава: „Енрико, а? Всички останали трябва да го наричат сеньор Базилика…“
— В какво да ти помогна?! — не разбра Кристина.
— Да смъкнем маските от всички!
Веждите на Кристина се извиха прелестно.
— Но нали това ще се случи чак в края на операта?!
— Ъ-ъ… промениха действието! — припряно я увери Агнес.
Извъртя се към един благородник с глава на зебра и отчаяно дръпна маската. Показалият се отдолу певец я изгледа злобно.
— Извинете! — прошепна тя. — Сбърках ви с друг!
— Не бива да ги сваляме до самия край!
— Има промяна!
— Така ли? Никой не ми каза!
Жираф с твърде къса шия се примъкна при тях.
— Какво става?
— Голямата сцена със свалянето на маските ще бъде сега!
— И на мен никой не ми каза!
— Е, да, но кога ли се е случвало да ни предупредят навреме? Нали сме някакви си хористи… А, защо дъртият Трубелмахер носи маймунска маска?…
Леля Ог профуча край тях в пирует, заби се като снаряд в един слон с фрак и го обезглави, вкопчвайки се в хобота му. После прошепна:
— Търсим Призрака, ясно?
— Но… Призрака е мъртъв…
— Трудни са за убиване тия призраци — просвети го Леля.
Слухът плъзна като кръгове по вода. Няма по-подходяща среда за разпространението му от един хор. Типове, които не биха повярвали и на висш жрец, ако заяви, че небето е синьо, и представи клетвени декларации по въпроса от белокосата си майчица и три девствени весталки, са готови да се заслушат във всичко, прошепнато им с мрачен глас от абсолютен непознат в кръчмата.
Един папагал какаду се пресегна и смъкна маската на по-дребен свой себеподобен…
Ведър хлипаше. Ставащото беше по-лошо и от деня, когато млякото за биене на масло избухна. По-лошо дори от внезапното сгорещяване, заради което цял склад с „Ланкърско извънредно ароматно“ се пръсна като бомба.
Операта се превърна в пантомима.
А публиката се смееше.
В момента единственият маскиран май беше сеньор Базилика, който наблюдаваше боричкащия се хор с цялото веселие, което маската му успяваше да изрази… а то не беше никак малко за всеобща изненада.
— О, не… — стенеше Ведър. — Това няма да го преживеем! Той никога няма да се върне тук! Мълвата ще се разнесе по всички опери и никой няма да припари тук на гастроли!
— К’во ням’ло д’тане? — изгъгна някой зад него.
Ведър се обърна.
— О, сеньор Базилика! Не видях как ме доближихте… Тъкмо се надявах, че няма да помислите тази вечер за типична в нашата Опера!
Сеньор Базилика рееше поглед през него като през стъкло и леко се олюляваше. Ризата му беше разпрана.
— Н’кой…
— Моля?
— Н’кой… н’кой м’фрасна п’тиквата. Дай в’да, моля…
— Но вие… трябва да пеете… след малко… нали? — заекна Ведър. Сграбчи зашеметения мъж за реверите и го придърпа към себе си, тоест успя само да увисне, като обувките му се мотаеха до коленете на Базилика. — Кажете ми… че сте там… на сцената… моля ви!!!