Дори в замаяното си състояние Енрико Базилика, същият и Хенри Дембел, долови същественото противоречие в чутите твърдения. Реши да се придържа към известните му факти.
— Н’кой м’фрасна в к’ридора…
— Значи онзи там не сте вие?
Базилика примига бавно.
— Аз н’съм аз ли?
— След миг-два ще пеете прочутия дует!!!
Още една мисъл се вмъкна в пострадалата глава на Базилика.
— Тъй ли? А, д’бре… Ч’кам с нет’рпение. Н’съм се сл’шал как пея…
Въздъхна тихичко и щастливо, преди да се просне по гръб.
Ведър се облегна на една колона, за да не падне. Но челото му се набръчка и в най-добрите традиции на театралната забавена реакция той зяпна безчувствения тенор и преброи до едно на пръсти. Обърна се към сцената и преброи до две.
Усещаше, че всеки момент в изреченията му ще се намести и четвърти възклицателен знак.
Енрико Базилика на сцената въртеше маската си на всички страни. Отдясно зад кулисите Ведър си шепнеше с групичка сценични работници. Отляво чакаше тайният пианист Андре, а до него се извисяваше много едър трол.
Дебелият певец в червена премяна излезе на авансцената — започваше прелюдията към дуета. Публиката се успокои отново. Забавленията и игрите на хора бяха любопитни, може би дори присъстваха в либретото, но пак започваше това, за което бяха платили. В това беше същината.
Агнес не го изпускаше от поглед, докато Кристина пристъпяше към него. Вече забелязваше, че не изглежда както подобава. Е, беше си дебел, доколкото тази форма се постига с пъхната под ризата възглавница, но нямаше походката на Базилика. Тенорът крачеше съвсем леко, както често е присъщо на дебелаците, дори напомняше за привързан балон с горещ въздух.
Тя се озърна към Леля, която също го гледаше зорко. Никъде не откри Баба Вихронрав. Което вероятно означаваше, че е съвсем наблизо.
Очакването на зрителите напрягаше всички. Ушите на публиката се разтваряха като цветя. Четвъртата стена на сцената — онази засмукваща чернилка, беше истински кладенец от тишина, който умоляваше да бъде запълнен.
Кристина доближаваше Базилика най-безгрижно. Тя би влязла и в устата на дракон, ако на шията му виси табела „Абсолютно безвредно, давам гаранция“… да, де, стига да е отпечатана с много едри и четливи букви.
И никой май не искаше да направи нищо.
Защото дуетът беше прочут. И прекрасен. Агнес знаеше твърде добре това. Репетира го цяла нощ.
Кристина хвана ръката на фалшивия Базилика и с началните тактове на дуета отвори уста…
— Спрете незабавно!
Агнес даде всичко от себе си. Полилеят звънна.
Оркестърът престана да свири в какофония от скрибуцане и чегъртане.
Със замиращи акорди и заглъхващо ехо шоуто спря.
Уолтър Плиндж седеше в разпръсквания от свещите полумрак под сцената, скръстил ръце в скута си. Не се случваше често да не върши нищо, но когато нямаше какво да прави, не го правеше.
Харесваше му долу. Беше познато. Звуците на операта се просмукваха. Чуваше ги глухо, но нямаше значение. Уолтър знаеше всяка дума, всяка нота, всяка стъпка. Имаше нужда от самите представления само доколкото и часовникът се нуждае от мъничкото регулиращо колелце, за да работи равномерно.
Госпожа Плиндж бе научила сина си да чете по стари програми. Така той проумя, че е част от всичко това. Впрочем знаеше си го поначало. Първо опита да гризка с малкото си бебешки зъбки един рогат шлем. А първото легло, което помнеше, беше същият трамплин, на който госпожа Гигли беше претърпяла печално известната си злополука.
Уолтър Плиндж живееше с операта. Дишаше нейните арии, рисуваше нейните декори, палеше печките й, миеше подовете й и лъскаше обувките й. Операта запълваше онези кътчета в Уолтър Плиндж, които вероятно биха останали празни.
А сега шоуто спря.
Но цялата енергия, необузданото напиращо чувство, скрито зад представлението като вода зад язовирна стена — виковете, страховете, надеждите, копнежите, — излетяха с устрема на тяло, изхвърлено от разбила се карета.
Ужасният импулс се стовари върху Уолтър Плиндж подобно на приливна вълна, връхлетяла чаена чашка.
Изстреля го от стола и го запрати в рушащите се декори.
Той се свлече в потръпваща купчинка на пода, притиснал с длани ушите си, за да възпре внезапната неестествена тишина.
Някой излезе от сенките.
Баба Вихронрав не бе осведомена за съществуването на психиатрията и не би я изтърпяла, ако научеше. Някои занаяти са прекалено мрачни дори за една вещица. Тя предпочиташе главознанието и се усъвършенства неимоверно. И макар че е възможно да бъдат открити повърхностни прилики между двата подхода, има огромна практическа разлика. Психиатърът, чийто пациент се страхува, че го преследва огромно смразяващо чудовище, ще се стреми да го убеди, че чудовища няма. Баба Вихронрав просто ще му подложи стол да стъпи и ще му връчи тежък боздуган.