— Я стани, Уолтър Плиндж — нареди тя.
Уолтър се изправи, зяпнал право пред себе си.
— То спря! Спря! Много лош късмет е шоуто да спре! — промълви дрезгаво.
— Най-добре е някой да го подкара наново — подхвърли Баба.
— Не може да се спира! То е шоу!
— Тъй си е. Някой трябва да го подкара наново, Уолтър Плиндж.
Той като че не я виждаше. Опипваше безцелно купчинките нотни листове и прокарваше пръсти по разпилените вехти програми. Едната му ръка докосна хармониума и изсвири няколко изнервени тона.
— Лошо е да спира. Шоуто трябва да продължи…
— Уолтър, господин Салзела се опитва да спре шоуто, нали?
Главата му се отметна. Пак се вторачи напред.
— Нищо не си видял, Уолтър Плиндж! — наподоби толкова добре гласа на музикалния ръководител, че едната вежда на Баба подскочи. — А ако разказваш лъжи, ще те пратят в затвора и ще се погрижа майка ти да си има големи неприятности!
Баба кимна.
— Научил е за Призрака, значи? Призрака, който се появява, щом си сложи маската… нали, Уолтър Плиндж? Човекът си рекъл, че може да се възползва. И когато дойде време Призрака да бъде заловен… ами щяло е да има Призрак, когото да хванат. И най-хубавото е било, че всички са щели да повярват. Щели са да се почувстват гадничко, но пак са щели да вярват. Дори Уолтър Плиндж е нямало да бъде сигурен, щото умът му е оплетен като кълбо. — Баба дълбоко си пое дъх. — Може да е оплетен, ама не е разкривен. — Отекна въздишка. — Нещата трябва да стигнат докрай. Не може иначе.
Тя си свали шапката и порови под върха.
— Уолтър, нямам нищо против да ти река туй-онуй, щото нито ще разбереш, нито ще запомниш. Някога имало една стара злобна вещица, наричали я Черната Алис. Била същински страх и ужас. Не е имало нито по-лоша, нито по-могъща. Досега, де. Щото бих могла да й се изпреча, да й плюя в очите и да й измъкна зъбите от устата. Тя не различавала Правилното от Неправилното, затуй всичко се изкривило в главата й и тъй се свършило с нея. Лошото обаче е, че като различаваш Правилното от Неправилното, не можеш да избереш Неправилното. Няма как да го избереш и да продължиш живота си нататък. Та тъй… Ако бях зла вещица, можех да усуча мускулите на господин Салзела около костите му и да ги натроша, както ми щукне… Ако бях зла. Можех да сторя разни неща в главата му, да променя онуй, за което се мисли, и той щеше да падне на каквото е останало от коленете му и да ме моли да го превърна в жаба. Можех да му направя ума като бъркани яйца, да го накарам да чува цветовете и да слуша миризмите… Ако бях лоша. Ами да. — Този път въздишката беше по-дълбока и тежка. — Само че нищо таквоз няма да му сторя. Щото щеше да е Неправилно.
Тя се изкиска пренебрежително. Ако Леля Ог я слушаше в момента, щеше да изрази мнението си така: лудешкият кикот на незабравимата — уви! — Черна Алис, злото подхилване на побеснял вампир, чийто морал е по-жалък и от правописа му, или сърдечният смях на най-изобретателния мъчител не могат да ти вледенят душицата като щастливото кискане на Баба Вихронрав, канеща се да стори онова, което й се струва най-добро.
От шапката си Баба извади тънка като хартия маска. Лицето беше само скицирано — гладко, бяло, простичко. Имаше полукръгли дупки за очите. Маската нямаше нито весело, нито тъжно изражение.
Завъртя я между пръстите си. Уолтър май не смееше да диша.
— Най-обикновена вещ, нали? — подхвърли Баба. — Наглед е красива, ама си е проста като всяка друга маска. Някой магьосник може да се занимава с нея цяла година и пак да рече, че не е открил нищо магическо. Но туй, Уолтър Плиндж, само ни подсказва колко знаят магьосниците.
Подхвърли му маската. Той я улови жадно и я сложи на лицето си.
Изправи рамене с гъвкаво движение на танцьор.
— Не те знам какво си зад маската — промълви Баба, — но „призрак“ е друга дума за „дух“, което пък е друга дума за „душа“. Тръгвай, Уолтър Плиндж.
Маскираната фигура не помръдна.