Замахна със сабята. Призрака отби удара.
— А сега ще се бия с вашия Призрак — отбеляза Салзела и нападна с порой от удари. — И както ще забележите сами, нашият Призрак всъщност не знае що е фехтовка… защото е виждал само сценичен бой, нали разбирате… където единствената цел, разбира се, е да налагаш острието на противника с подходящ звън на метал… за да умреш много драматично само защото той извънредно предпазливо е промушил острието си под мишницата ти…
Призрака отстъпи по принуда под безмилостния натиск и се спъна заднешком в безчувственото тяло на Кристина.
— Видяхте ли? — вметна Салзела. — Ето какво става, щом вярвате в операта!!!
Посегна надолу светкавично и смъкна маската от лицето на Уолтър Плиндж.
— Как може, Уолтър!!! Ти си лошо момче!!!
— Извинявайте, господин Салзела!
— Виж как те гледат всички!!!
— Извинявайте, господин Салзела!
Маската се сви на топка в пръстите на Салзела. Той пусна остатъците на пода и насила издърпа Уолтър да стане.
— Е, оперна трупа, този ви е късметчето!!! Този е вашият Призрак!!! Без маската е обикновен идиот, който с мъка си връзва обувките!!! А-ха-ха-ха!!!! Ъ-хъм… Ти си виновен за всичко, Уолтър Плиндж…
— Да, господин Салзела!
— Не.
Салзела се озърна.
— Никой не би повярвал на Уолтър Плиндж. Защото дори Уолтър Плиндж не е наясно с онуй, което Уолтър Плиндж е видял. Дори майка му се плашеше, че той може да е убиецът. Защото хората са готови да допуснат какво ли не за един Уолтър Плиндж.
Нещо потропваше ритмично.
Капакът до краката на Салзела се отмести.
Бавно се показа островърха шапка, последвана от цялата Баба Вихронрав със скръстени на гърдите ръце. Тя изгледа сурово Салзела, докато подвижната част от сцената се наместваше с щракане. Ботушът й престана да отбива такт по дъските.
— О, гледай ти… Лейди Есмерелда, а?
— Повече няма да съм лейди, господин Салзела.
Той се взря за миг в островърхата шапка.
— Значи вече сте вещица?
— Тъй си е.
— Сигурно сте зла вещица?
— По-лоша от зла.
— Но това — натърти той — е сабя. Всеизвестно е, че вещиците не могат да правят магии на желязото и стоманата. Махнете се от пътя ми!!!
Острието изсъска.
Баба рязко изопна ръка. Мярнаха се стомана и плът, после…
… тя стискаше острието.
— Ще ти река нещо, господин Салзела — подхвана кротко. — Редно си е Уолтър Плиндж да сложи край на цялата история, нали? Най-много навреди на него, ако не броим убитите, разбира се. Нямало е нужда да вършиш тия неща. Ама си носил маска, а? Пък маските имат своя магия. Закриват едно лице, обаче разкриват друго. Онуй, което се показва само на тъмно. Хващам се на бас, че зад маската си вършел каквото ти е харесвало…
Салзела примига насреща й. Дръпна сабята силно — остра стомана, стисната от незащитени пръсти.
Неколцина хористи изстенаха в един глас. А Баба се ухили. Кожата на пръстите й побеля от удвоеното усилие да не пусне сабята.
Изви глава към Уолтър Плиндж.
— Сложи си маската.
Всички се вторачиха в смачканото картонче на сцената.
— Нямам друга, госпожо Вихронрав!
И Баба се загледа натам.
— Олеле… Явно ще трябва да измислим нещо. Уолтър, погледни ме в очите.
Той я послуша. Клепачите й се притвориха наполовина.
— Ти… вярваш на Пердита, нали?
— Да, госпожо Вихронрав!
— Туй е добре, Уолтър Плиндж, щото тя ти е приготвила нова маска. Вълшебна. Същата си е като предишната, ама ще я носиш под кожата си и не е нужно да я сваляш, пък и няма що никой да знае, че е на лицето ти. Донесе ли я, Пердита?
— Но аз… — заекна Агнес.
— Донесе ли я?
— Ъ-ъ… о, да. Ето я. Да. В ръката ми е.
Тя неуверено протегна празната си ръка.
— Мойто момиче, обърнала си я надолу!
— Аха… Съжалявам.
— Е? Хайде, дай му я.
— Ъ-ъ… Да.
Агнес тръгна към Уолтър.
— Сега вземи маската, Уолтър — нареди Баба, без да пуска сабята.
— Добре, госпожо Вихронрав.