— Така е, господин Ведър.
— Докато ти плащах да вършиш друго?
— Ей тука има една чудна песничка — напираше Леля. — „Не плачи за мен, Генуа“. Много тъжна.
Тъкмо си спомних нещо. Ще ида да видя дали госпожа Плиндж е изтр… дали се е събудила, де. Може да съм се попрестарала с шльокавицата. — Леля се затътри към кулисите, подръпвайки разни части от сценичния си костюм. Пътьом тупна по рамото една сащисана балерина. — От тия танци човек бая се препотява, какво ще речеш?
— Извинете, но има нещо, в което ми е трудно да повярвам — намеси се и Андре.
Взе сабята на Салзела и опипа с пръст острието.
— Ау!
— Наточена е, нали? — попита Агнес.
— Да! — Андре си засмука палеца. — А тя я хвана с ръка.
— Вещица е — напомни Агнес.
— Но това е стомана! Мислех, че никой не може да омагьосва стоманата! Всеизвестно е.
— На твое място нямаше да се стъписвам толкова — вкисна се Агнес. — Сигурно беше някакъв номер…
Андре заговори на Баба.
— Ръката ви дори не е одраскана! Как… успяхте…
Погледът й го прикова със сапфиреното си острие за миг. И когато се извърна, Андре беше смътно озадачен като човек, забравил къде е оставил някаква вещ.
— Дано не е сторил нищо на Кристина — смънка под носа си. — Защо никой не се погрижи за нея?
— Вероятно защото тя се старае да писне и да припадне, преди да се е случило каквото и да било — избълва Пердита през устата на Агнес.
Андре закрачи по сцената и Агнес се помъкна след него. Все пак две балерини вече се суетяха около Кристина.
— Ще бъде ужасно, ако е пострадала — промълви Андре.
— А-а… да.
— Всички твърдят, че тепърва ще се развива…
Уолтър застана до него.
— Така е. Трябва да я настаним по-удобно някъде — вметна ясно и отсечено.
Агнес почувства как се срутва опората под краката й.
— Да, но… знаете, че аз пеех.
— Е, да… разбира се — неловко смотолеви Андре. — Само че… ами… това е опера… ясно ти е…
Уолтър хвана ръката й.
— Ти обучаваше мен! — отчаяно изтърси Агнес.
— Значи си изключително способна — обяви Уолтър. — Подозирам, че тя никога няма да се мери с теб, дори да я подготвям месеци наред. Но… Пердита, чувала ли си израза „звездно обаяние“?
— Да не е ценно колкото дарбата?! — изфуча Агнес.
— Още по-рядко е.
Тя го зяпна. Който и да контролираше лицето му сега, то й се стори много красиво, озарено от стотиците свещи наоколо.
Издърпа пръстите си от ръката му.
— По-симпатичен ми беше като Уолтър Плиндж.
Обърна му гръб и почувства погледа на Баба Вихронрав. Не се съмняваше, че е присмехулен.
— Ами-и… трябва да занесем Кристина в кабинета на господин Ведър — предложи Андре.
Все едно разпръсна някаква магия.
— О, да!!!! — съгласи се Ведър. — И не бива господин Салзела да трупясва на сцената. Вие двамата, завлечете го зад кулисите. Останалите… е, бездруго почти бяхме стигнали до финалната сцена… ъ-ъ… толкова за днес. Операта… свърши…
— Уолтър Плиндж!
Леля Ог водеше госпожа Плиндж. Майката на Уолтър се вторачи в него с очичките си като мъниста.
— Да не си бил лошо момче?
Господин Ведър отиде при нея и я потупа по ръката.
— По-добре и вие елате в моя кабинет.
Той подаде купчината нотни листове на Андре, който се загледа и очите му се изцъклиха.
— Ей… това е прекрасно!
— Нима?
Андре прелистваше страниците.
— О, небеса!
— Какво? Какво? — стресна се Ведър.
— Аз никога… тоест дори аз виждам, че… там-та ДАМ та-дам… да… Господин Ведър, знаете ли, че това не е опера? Има музика и… да… танци и песни, но не е опера. Изобщо. Много е далеч от операта.
— Колко далеч? Да не би… — Ведър помълча, наслаждавайки се на надеждата. — Да не ми казваш, че можем да предлагаме музика и да изкарваме пари от нея?
Андре пак си запя тихичко.
— Твърде вероятно е, господин Ведър.
Ведър засия. Обгърна раменете на Андре с едната си ръка и на Уолтър с другата.
— Добре!!!!! Значи имаме повод за по едно много гол… е, поне средно питие!!!!!
Един по един или на групички певците и балерините се махнаха от сцената. Останаха вещиците и Агнес.