— Това ли беше? — промълви тя.
— Има още малко — възрази Баба.
Някой се дотътри на сцената. Милосърдни ръце бяха превързали главата на Енрико Базилика, предполагаше се и че пак милосърдни ръце са му тикнали чинията със спагети, която държеше. Изглеждаше, че засега не се е опомнил от лекото мозъчно сътресение. Опули се като бухал към вещиците и щом заговори, стана ясно, че умът му не може да се пребори със скорошните случки, затова се е вкопчил в старите навици.
— Някой ми пробута тия спагети…
— Много мило — отзова се Леля.
— Ха! Да си ги яде, който си ги харесва… Ама няма да съм аз! Ха! Тъй, де! — Обърна се зашеметено към тъмата на залата. — Знаете ли к’во ще направя? Знаете ли, а? Ще кажа сбогом на Енрико Базилика! О, да! Той изяде последния си октопод! Ей сегичка излизам оттука и отивам да изпия осем халби! Ъхъ! Може да хапна и наденичка в хлебче! После се отнасям право в мюзикхола да слушам как Нели Пльос пее „Що ти е мида, щом не я отваряш“. И ако изобщо се върна тука, ще нося гордо името Хенри Дембел, ясно ли ви е?…
Някой от публиката писна:
— Хенри Дембел?
— Ъ-ъ… да?
— Знаех си! Пуснал си брада и шкембе, но си помислих веднага, че под тая мъничка маска е моят Хенри!
Хенри Дембел заслони очите си от сиянието на свещите.
— … Анджелина?
— Ох, не! — отегчено изтърси Агнес. — Такива неща просто не се случват.
— В театъра ги има непрекъснато — осведоми я Леля Ог.
— Няма спор — подкрепи я и Баба Вихронрав. — За късмет той поне няма отдавна изгубен брат-близнак.
Откъм залата се разнасяше шум. Някой се промъкваше през пълния ред седалки, влачейки още някого.
— Майко! — долетя глас от тъмата. — Какво си намислила?
— Я върви с мене, Хенри-младши!
— Майко, не бива да се качваме на сцената!…
Хенри Дембел запрати чинията зад кулисите, смъкна се от сцената и излезе от кошарата на оркестъра, подпомогнат от двама цигулари.
Срещнаха се при първия ред. Агнес дочуваше гласовете им.
— Исках да се прибера, знаеш!
— И аз исках да те дочакам, но ми се случи какво ли не, особено едно нещо… Я ела насам, Хенри-младши…
— Майко, какво става?
— Синко… Нали открай време ти разправям, че твой баща беше господин Лози, който жонглираше със змиорки?
— Да, разб…
— Моля и двама ви — елате в моята гримьорна! Както виждам, трябва да поговорим за много неща.
— Да, много са…
Агнес ги проследи с поглед. Публиката разпознаваше тутакси операта, дори да не се играеше на сцена, и започна да ръкопляска.
— Добре… — промърмори Агнес. — Това ли е краят?
— Почти — отвърна Баба.
— Да не сте бърникали в главите на всички тук?
— Не сме, ама ми се щеше да строша някоя и друга — увери я Леля.
— Никой не ви каза дори „благодаря“!
— Често се случва — призна Баба.
— Прекалено са заети да мислят за следващото представление — отбеляза Леля. — Шоуто трябва да продължи.
— Това е… това е лудост!
— Туй е опера. Както виждам, дори господин Ведър се зарази — подхвърли Леля. — И младият Андре се отърва от полицейщината, ако не ме лъже усетът.
— Ами аз!
— О, който подготвя щастливия край, не участва в него — обясни Баба и бръсна невидима прашинка от рамото си. — Гита, време е да си ходим. Утре ще потегляме рано.
Леля излезе напред и се загледа в тъмното зейнало гърло на залата.
— Публиката не се е разотишла, да знаете. Още си седят по местата.
Баба застана до нея и се вторачи в мрака.
— Хич не ги разбирам. Той им каза, че операта свърши…
Двете се озърнаха към Агнес, застинала със свирепо изражение насред авансцената.
— Малко си ядосана, а? — провери Леля. — Трябваше да се очаква.
— Да!
— Досещаш се, че всичко се уреди за другите, ама не и за тебе, а?
— Да!
— Е, помисли още — подкани я Баба. — Какво има Кристина пред себе си? Ще стане обикновена певица. Ще затъне в малкия си свят. О, може и да е достатъчно добра, за да заслужи бледичка слава, но някой ден гласът ще я изостави и светът ще свърши за нея. А ти имаш избор. Можеш да си стоиш на сцената, да си само артистка и да повтаряш заученото… или да бъдеш отстрани, да знаеш цялото либрето, как са окачени декорите и къде са пропадащите капаци. Не е ли по-добре?