— Не е!
По-късно Агнес осъзна какво я вбеси неимоверно у Баба Вихронрав и Леля Ог. Понякога те действаха заедно, без да имат нужда от думи. Не че останалото се понасяше лесно. Не смятаха намесата за нещо лошо, щом самите те се бъркат в чуждия живот. Поначало бяха убедени, че чуждите дела са и техни. Крачеха през живота направо, без да се двоумят. И щом попаднеха в някакво положение, заемаха се да го променят. В сравнение с всичко това задружните им постъпки по безмълвно съгласие бяха дребен дразнител, но не и в момента.
Доближиха я и опряха ръце на раменете й.
— Разгневена ли си? — попита Баба.
— Да!
— Тогаз на твое място щях да отприщя гнева — посъветва я Леля.
Агнес стисна клепачи, сви юмруци, отвори уста и закрещя.
Започна ниско. От тавана се посипа мазилка на прах. Призмичките в полилея зазвъняха тихо.
Гласът й се издигна, като мина набързо през странните четиринадесет трептения в секунда, от които душата започва да се чувства твърде неуютно във Вселената и особено от присъствието й в човешките вътрешности. Дребни предмети навсякъде из Операта падаха от лавиците и се чупеха на пода.
Звукът се извиси, отекна като камбана и продължи нагоре. Всички струни на цигулките се скъсаха една по една. Кристалните късчета в полилея се разтресоха. В барчето бутилките шампанско изстреляха залпово тапите си. Цял рафт чаши отекнаха хорово, очертанията им се замъглиха, а накрая избухнаха като презрял и сърдит магарешки бодил.
Имаше обертонове и ехо с необичайно въздействие. В гримьорните се стопи боята за лице номер 3. Напукаха се огледала и залата за репетиции на балета се изпълни с милион разкривени отражения.
Надигаше се прах, падаха буболечки. В каменните стени на Операта за миг подскочиха зрънцата кварц…
И настъпи тишина, нарушавана от последни тропоти и звънтене.
Леля се ухили.
— А, туй вече беше краят на операта.
Салзела отвори очи.
Празната сцена беше тъмна и въпреки това ярко осветена. Тоест непоносима светлина без сенки струеше от невидим източник, но нямаше какво да освети освен самия Салзела.
В далечината отекваха стъпки. Мина време, докато ходещият се появи, но щом се показа в сякаш втечнения въздух около Салзела, едва не запламтя.
Носеше червено — червен костюм с червени дантели, червени обувки с рубини на катарамите, широкопола червена шапка с огромно червено перо. Дори се подпираше на дълга червена тояга, украсена с червени панделки. Но въпреки старанието при подготовката на костюма бе проявил небрежност в избора на маска. Представляваше груба рисунка на череп, каквато можеш да си купиш във всяко театрално магазинче. Салзела ясно виждаше крепящия я ластик.
— Къде се дянаха всички? — попита той сърдито.
Неприятни скорошни случки започнаха да изплуват в ума му. Засега не си ги спомняше ясно, но оставяха лош вкус в устата.
Фигурата стоеше безмълвна.
— Къде е оркестърът? Защо я няма публиката?
Високият червен силует вдигна рамене едва забележимо.
Салзела вече откриваше и други подробности. Онова, което отначало помисли за сцена, беше на грубовати зрънца под краката му. А таванът се губеше някъде горе, може би в безкрая, осеян със студени светли точици.
— Зададох ти въпрос!
— ДОРИ ЦЕЛИ ТРИ ВЪПРОСА.
Думите се озоваха в ушите на Салзела, без дори да се престорят, че са били пренесени от нормални звуци.
— Не ми отговори!
— ЗА НЯКОИ НЕЩА Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА СЕ ДОСЕТИШ САМ И ТОВА Е ЕДНО ОТ ТЯХ, ПОВЯРВАЙ МИ.
— Кой си ти? Не си от трупата, ясно ми е! Свали тази маска!
— КАКТО ЖЕЛАЕШ. ХАРЕСВА МИ ДА СИ ПРИДАВАМ ПОДХОДЯЩ ЗА СЛУЧАЯ ОБЛИК.
Фигурата си свали маската.
— Махни и другата маска! — ядоса се Салзела, докато смразяващите пръсти на ужаса го опипваха отвътре.
Смърт докосна тайна пружина на дръжката. Изскочи острие — толкова тънко, че изглеждаше прозрачно, а ръбът му проблясваше в синьо от молекулите въздух, срязани на атоми.
— А… — Той вдигна косата. — СЕГА МЕ ХВАНА НАТЯСНО.
В подземията цареше мрак, но Леля Ог бе бродила сама из чудатите пещери под Ланкър и заедно с Баба Вихронрав из горите нощем.
Запали кибритена клечка.
— Грибо?
Хора бяха газили тук часове наред. В тъмата вече не се намираше уединение. Например имаше нужда от немалко ръце и гърбове за пренасянето на парите. Преди края на тази опера в подземията имаше загадъчен дух. А сега бяха… ами… подгизнали тунели под земята. Нещото, което ги бе обитавало, вече се намираше другаде.