Ботушът й подритна парче печена глина.
Леля приклекна с пъшкане. Подът бе осеян с буци кал и натрошени съдини. Тук-там се виждаха изтръгнати и скършени сухи клонки.
Само глупак би забучил мъртви стъбла в саксии с кал дълбоко под земята и би очаквал някакъв резултат.
Леля взе едно стъбло и го помириса предпазливо. Вонеше на кал. И нищо друго.
Щеше й се да научи как е било постигнато — разбира се, само от професионален интерес. Знаеше обаче, че е пропуснала шанса. Уолтър вече беше зает горе, на светло. За да започне нещо, друго трябва да свърши.
— Всички носим една или друга маска — промърмори Леля може би на влажния въздух. — Няма смисъл да ровичкам тепърва…
Каретата потегляше чак в седем часа сутринта. Според ланкърските представи — едва ли не в средата на деня. Вещиците подраниха.
— Надявах се да напазарувам сувенирчета — сподели Леля, потропвайки с крака, за да се сгрее.
— За дечицата.
— Няма време — отсече Баба.
— Все тая, щото нямам пари да пазарувам — продължи Леля.
— Не съм ти виновна, че си прахосваш парите — сопна се Баба.
— Не си спомням да съм имала и една-едничка възможност да прахосвам.
— От парите има полза само ако ти послужат.
— Тъй си е. Нямаше да са ми излишни нови ботуши, да речем.
Леля заподскача полека и засвири с уста около единствения си зъб.
— Госпожа Палм постъпи много мило, че ни приюти безплатно — вметна след малко.
— Да.
— Е, аз помагах, като свирих на пианото и пусках майтапи.
— Още една полза от тебе — кимна Баба.
— Разбира се, често приготвях и хапки. Със Специалния купонджийски сос.
— Вярно — отвърна Баба толкова безстрастно, сякаш играеше покер. — Тая сутрин госпожа Палм спомена, че при такъв наплив на клиенти можела спокойно да се оттегли от занаята идната година.
Леля огледа улицата и в двете посоки.
— Младата Агнес сигурно ще дотърчи ей сегичка.
— Не мога да знам — заяви Баба надменно.
— В края на краищата какъв живот има за нея тука?
Баба изсумтя.
— Тя да си решава.
— Всички май се смаяха, като хвана оная сабя с ръка…
— Ха… — въздъхна Баба. — Какво друго да очакваш от тях? Не мислеха ясно. Хората са лениви. Никога не се сещат: „Дали пък не е имала нещо в ръката, да речем, парче метал.“ И за миг не им хрумва, че може да е някакъв номер. Не помислят дори, че си има съвсем разумно обяснение, трябва само да го потърсиш. Все се чудят каква магия си направила.
— Да, ама… ти нямаше нищо в ръката, нали?
— Туй не е важно. Бих могла да имам. — Баба огледа разсеяно площада. — Пък и желязото не се поддава на магии.
— Истина си е. С желязото не става. Е, таквиз като Черната Алис си правели кожата по-твърда от стомана… ама сигурно е стара измишльотина…
— Правила го е и още как — заяви Баба. — Само че не може да връзваш на възел причините и следствията. Накрая туй я е побъркало. Въобразила си, че повече няма да зависи от причина и следствие. Тъй не става. Като сграбчиш сабя за острието, порязваш се. Светът щеше да е много страшен, ако хората забравяха туй.
— Да, де, но ти не се поряза.
— Не съм виновна. Нямах време.
Леля си духна на ръцете.
— Поне едно нещо се размина. Добре, че полилеят в залата не падна. Взех да се тревожа, щом го зърнах. Викам си — прекалено драматичен вид има. Първо с него щях да се заема, ако бях смахната.
— Да.
— От снощи не мога да намеря Грибо никъде.
— Добре.
— Но той винаги се прибира.
— Уви.
Каретата се показа иззад ъгъла с дрънчене.
И спря.
Кочияшът дръпна юздите, обърна и изчезна.
— Есме… — обади се Леля след малко.
— Да?
— От оня ъгъл към нас надничат един мъж и два коня. — Тя повиши глас. — Я идвайте, виждам ви! Тая карета трябва да потегли точно в седем! Есме, ти взе ли билети?
— Аз ли?
— Ъхъ… — промълви Леля неуверено. — Значи… нямаме осемдесет долара за билети?
— А ти какво си затъкнала в жартиерите си? — попита и Баба, докато каретата ги доближаваше полека.