— Боя се, че с него не може да се купят билети.
— Е, тогаз… не можем да си позволим билети.
Леля въздъхна.
— Добре, де, налага се да опитам с чар.
— Дълго ще бъхтим пеша — промълви Баба.
Каретата спря пред тях. Леля вдигна глава и се усмихна невинно на кочияша.
— Добро ви утро, добри ми господине!
В погледа му неясните опасения се смесваха с дълбоко недоверие.
— Добро ли…
— Ние желаем да пътуваме до Ланкър, но за зла слука сме малко ощетени откъм пълни портмонета.
— Тъй ли…
— Ние обаче сме вещици и вероятно ще можем да си платим пътуването, като например ви излекуваме от разни дребни, но притеснителни болежки.
Кочияшът се намръщи.
— Няма да ви возя безплатно, бабичко. И нямам никакви дребни, но притеснителни болежки!
Баба пристъпи към него.
— А с колко искаш да се сдобиеш?
Пелена от дъжд се стелеше над равнината. Не беше потресаваща гръмотевична буря като в Овнерог, а мързеливо упорито ръмене от ниско надвиснали облаци, досущ надебеляла мъгла. Следваше ги през целия ден.
Вещиците бяха сами в кабината. Преди да тръгнат, неколцина отваряха вратичката, но незнайно защо установяваха изведнъж, че плановете им за този ден вече не включват далечно пътуване.
— Бързичко напредваме — отбеляза Леля, като надникна през прозорчето.
— Кочияшът май припира да ни откара.
— Тъй ще да е.
— Ама затвори прозореца. Мокрим се.
— Ей сегичка. — Леля хвана ремъчето, но внезапно подаде глава в дъжда. — Спри! Спри! Кажи на тоя човек да спре!
Каретата се закова сред гейзер от кални пръски.
Леля припряно отвори вратичката.
— Какво те прихваща — тръгнал пеша към дома, и то в таквоз време! Ще си докараш белята!
Ситни капки нахлуха в кабината. След тях едно подгизнало тяло се провлече над прагчето и се мушна под седалката, оставяйки локвички след себе си.
— Иска да бъде независим, жив и здрав да ми е — похвали го Леля.
Каретата потегли отново. Баба зарея поглед към безкрайните притъмняващи поля и зърна друга фигура, която се тътреше в калта край пътя, стигащ след много километри до Ланкър. Каретата опръска фигурата.
— Да, не е лошо да си независим — подхвърли Баба и закри прозорчето с пердето.
Клоните на дърветата бяха голи, когато Баба Вихронрав се прибра у дома.
Вятърът бе навял съчки и семена под вратата. В огнището бяха нападали сажди от комина. Къщата, в която бездруго се долавяше нещо органично, бе пуснала още по-дълбоко корени в глинестата пръст.
Имаше работа и Баба се залови да я върши. Измете листата, подреди дървата под стрехите. Наложи се да закърпи платнения ветропоказател, пооръфан от есенните ветрове. Натрупа ново сено на козите. Прибра ябълките в зимника. Реши, че не е зле пак да белоса стените.
Първо обаче направи нещо неотложно. То щеше да затрудни останалите й занимания, но какво да се прави… Желязото не се поддава на магия. Не можеш да сграбчиш остра сабя, без да се порежеш. Иначе светът ще се обърне нагоре с краката.
Баба си свари чай и пак сипа вода да кипне. Извади шепа билки от кутията в дрешника и ги пусна в паница с вряла вода. Взе ивица чисто платно от едно чекмедже и го опъна прилежно на масата до паницата. Вдяна конец в много остра игла и я сложи до платното. Гребна с показалец зеленикав мехлем от малка кутия и го мазна върху квадратно парче марля.
Май нищо не забрави.
Седна и опря ръка на масата с дланта нагоре.
— Като гледам — промърмори, макар че нямаше друг човек наоколо, — вече имам време.
Време беше да премести барачката на клозета. Баба предпочиташе сама да върши това. Имаше нещо неописуемо отпускащо в изкопаването на много дълбока дупка. Тази работа беше простичка. От дупката в земята не очакваш изненади. На пръстта не й хрумват странни идеи, нито пък вярва, че хората са почтени, когато те гледат право в очите и се здрависват уверено. Само си лежи на мястото и чака да я прехвърляш с лопатата. А когато свършиш, можеш да си поседиш и отвътре те сгрява увереността, че ще минат много месеци до следващото копаене.
Още седеше на дъното, когато отгоре падна сянка.
— Добър ти ден, Пердита — промълви Баба, без да погледне.
Вдигна пълната лопата над главата си и изхвърли пръстта през ръба.
— Навестяваш родния край, а? — продължи Баба.