Мъж в единия ъгъл потвърди с кимане, че може и да разполага с тази принадлежност.
— Чудесно — одобри Леля Ог. — А някой има ли в какво да сипем бирата?
Друг мъж кимна с надежда.
— Браво — похвали го Леля. — Сега да видим кой си носи и бира.
Баба се възползва, че поне в момента не е център на вниманието, защото всички ужасени очи се бяха вторачили в Леля Ог и нейната торба. Зае се да разгледа другите пътници.
Бързата карета минаваше през Овнерог и шаренията от дребни държавици след планините. Щом пътят от Ланкър струваше четиридесет долара, значи тези хора бяха платили доста повече. Кой пилее пари, с които други изкарват по два месеца, за да пътува бързо и неудобно?
Кльощавият, който се бе вкопчил в чантата си, вероятно беше шпионин, реши Баба. Дебелакът, предложил чашата си, май продаваше някакви неща. Лицето му имаше неприятния цвят на редовното пиене и нередовното хранене.
Тези двамата се бяха притиснали неловко на седалката, защото остатъка й заемаше мъжага с размерите на магьосник. Изглежда спирането на каретата не го бе събудило. Носна кърпа закриваше лицето му. Хъркаше равномерно като гейзер и като го погледне, човек би предположил, че може би се тревожи само от склонността на дребни предмети да попадат в орбита около устата му.
Леля Ог продължаваше да рови унесено в торбата си и както ставаше в подобни случаи, устата й се свърза с очите, без мозъкът да се намесва.
Досега почти винаги бе пътувала на метлата си. Дългото пътешествие по земя се оказа ново преживяване за нея, затова се бе погрижила да е подготвена.
— … тъй… книжка с главоблъсканици за дълги пътувания… възглавничка… пудра за крака… капанче за комари… разговорник… кесийка за драйфане… олеле…
Публиката, колкото и да е невероятно, успя да се отдалечи още малко от Леля по време на монолога й. Очакваше продължението с уплаха и любопитство.
— Какво има сега? — обади се Баба.
— Как мислиш, често ли спира тая карета?
— Мъчи ли те нещо?
— Трябваше да се облекча, преди да потеглим. Извинявам се. От друсането е. Някой да знае има ли клозет в туй чудо? — попита тя бодро.
— Ъ-ъ… — започна вероятният шпионин — … ние обикновено чакаме до следващата спирка или…
Млъкна навреме. Щеше да добави „отваряме прозореца“ — една от мъжествените алтернативи по неравните селски пътища. Спря го страшното подозрение, че тази ужасна старица би могла сериозно да обмисли идеята.
— Малко по-нататък е Охлюън — напомни Баба, която искаше да подремне. — Просто почакай.
— Тази карета не спира в Охлюън — услужливо напомни шпионинът.
Баба Вихронрав вдигна глава.
— Досега не спираше, де — добави той.
Господин Ведър седеше в кабинета си и се стараеше да открие някакъв смисъл в счетоводството на Операта.
Липсваше какъвто и да е смисъл. Струваше му се, че не по-зле от всеки друг би могъл да разгадае числата в един баланс, но тези хартийки имаха същото отношение към счетоводството, каквото и мръсотията към часовниковите механизми.
Господин Рядко Ведър винаги бе харесвал операта. Тъй и не успя да вникне в нея, но той не можеше да разбере и океана, което изобщо не му пречеше да го харесва. Покупката му се стори приемлив начин хем да се оттегли от бизнеса, хем да се занимава с нещо. Предложението беше твърде изкушаващо, за да му устои. А напоследък в търговията на едро с млечни изделия играта взе да загрубява и той предвкусваше как ще си отдъхне в тихия свят на изкуството.
Предишните собственици поставяха на сцената хубави представления. Колко жалко, че вдъхновението не ги бе осенило и във воденето на сметките. Тук май бяха вземали пари според нуждите си. Счетоводната система се състоеше предимно от бележки на късчета хартия, например: „Взех $30, за да платя на К. Ще се видим в понеделник. Р.“ Кой ли е К.? Ами Р.? За какво е било платено? В света на сиренето подобно нехайство никому не би се разминало безнаказано.
Вдигна глава, когато вратата се отвори.
— А, Салзела… Благодаря ти, че дойде. Случайно да знаеш кой е К.?
— Не, господин Ведър.
— Ами Р.?
— Опасявам се, че не знам.
Салзела си придърпа стол.