— Ох, леле-мале — въздъхна Леля.
Почака и взе кокал от подноса. По него имаше още месо. Опря го в пода.
Една ръка се протегна и сграбчи кокала.
Леля пак се облегна на възглавницата.
— Горкичкият ми…
Единствено спрямо Грибо острият усет за действителността изменяше на Леля. За нея той си оставаше уголемена версия на пухкавото котенце, каквото беше някога. Всеки друг го смяташе за обсипана с белези топка от изобретателно злонравие.
А от известно време му се налагаше да се бори с проблем, какъвто котките срещат рядко. Преди около година вещиците го превърнаха в човек, защото тогава им се струваше, че няма друг изход. Вложиха много усилия и морфогенетичното му поле се възстанови след няколко часа, от което всички наоколо си отдъхнаха искрено.
Но магията никога не е проста, колкото и хората да се заблуждават по въпроса. Тя се подчинява на някои всеобщи закономерности. И една от тях гласи, че колкото ще да е трудно нещо, щом бъде направено дори веднъж, става далеч по-лесно и ще се повтаря често. Дори когато някой грамаден планински връх бъде покорен от яки мъже след векове на провалени изкачвания, броени десетилетия по-късно престарели баби ще изкачват върха, за да си пият чая горе, и ще се мотаят напред-назад да си търсят очилата.
В пълно съгласие с тази закономерност душата на Грибо откри, че има още една възможност, когато някой го приклещи в ъгъла (освен обичайния котешки набор от „бягай, бий или се насери, може и едновременно“) — да се превърне в човек.
Ефектът от промяната изчезваше след време, което Грибо обикновено прекарваше в търсене на панталон.
Изпод леглото се разнесе хъркане. На Леля й олекна, когато звуците преминаха в мъркане.
Но тя изведнъж седна сковано. Беше на немалко разстояние от краварника, обаче…
— Той е тук.
Баба издиша полека.
— Ела да седнеш където ще те виждам. Заради добрите обноски. И ще ти река веднага, че хич не ме е страх от тебе.
Високата фигура в черно наметало се премести върху удобно разположено буре и облегна косата си на стената. После отметна качулката на наметалото.
Баба скръсти ръце и се вторачи хладнокръвно право в очните кухини на новодошлия.
— ПОРАЗИТЕЛНО.
— Тъй е, щото имам вярата си.
— НИМА? И В КОЕ КОНКРЕТНО БОЖЕСТВО ВЯРВАШ?
— А, не в тях.
— ТОГАВА В КАКВО?
— Ами просто вярвам. Изобщо.
Смърт се наклони към нея и светлината на свещта хвърли други сенки по черепа му.
— ЛЕСНО Е ДА СИ СМЕЛА НА СВЕТЛО. ПОДОЗИРАМ, ЧЕ ВЯРВАШ В ТОВА ПЛАМЪЧЕ.
Той се ухили.
Баба наведе глава и духна свещта. После пак скръсти ръце и се вторачи сурово напред.
След малко гласът прозвуча в мрака:
— ДОБРЕ, ДЕ, ДОКАЗА МИ КАКВОТО ИСКАШЕ.
Баба драсна кибритена клечка и черепът срещу нея се очерта. Не беше помръднал.
— Значи се разбираме — отбеляза тя и запали отново свещта. — Нали не щем да седим цяла нощ? За колцина от тях си дошъл?
— ЗА ЕДИН.
— Не за кравата, тъй ли?
Смърт завъртя глава.
— Ама можеше и да е за кравата.
— НЕ. ТОВА БИ ОЗНАЧАВАЛО ДА ПРОМЕНЯ ИСТОРИЯТА.
— Историята си е пълна с неща, дето се променят.
— НЕ.
Баба се облегна.
— Тогаз те предизвиквам да играем. Туй си е традиция. Позволено е.
Смърт помълча.
— ПРАВА СИ.
— Добре.
— НАПЪЛНО ДОПУСТИМО Е ДА МЕ ПРЕДИЗВИКАШ ЧРЕЗ ИГРА.
— Аха.
— САМО ЧЕ… НАЯСНО ЛИ СИ, ЧЕ ЗА ДА СПЕЧЕЛИШ ВСИЧКО, ТРЯБВА И ДА ЗАЛОЖИШ ВСИЧКО?
— Двойно или нищо, а? Знам.
— НО НЯМА ДА ИГРАЯ ШАХ.
— И аз не понасям шаха.
— НИТО ПЪК НА САКАТИЯ ГОСПОДИН ЛУКЧО. НЕ УСПЯХ ДА СХВАНА ПРАВИЛАТА.
— Тъй да бъде. Какво ще речеш за едно раздаване на покер? Всекиму по пет карти, без допълнително теглене. С внезапна смърт, дето има една приказка.
Смърт пак поумува.
— ПОЗНАВАШ ЛИ ТОВА СЕМЕЙСТВО?
— Не.
— ТОГАВА ЗАЩО?…
— Ще си бъбрим ли или ще играем?
— КАКТО ИСКАШ.
Баба взе тестето и започна да разбърква картите, без да си гледа в ръцете, като се усмихваше на Смърт. Раздаде по пет карти и посегна към своите…
Костеливи пръсти хванаха китката й.