— Кой е там? — подвикна тя, вдигнала ръка, за да заслони очите си.
— Кой е там? — като ехо отвърна фигурата и се запъна. — А… Ти си Пердита, нали?
Светлият квадрат се заклатушка към нея.
— Андре? — неуверено попита тя.
Би се дръпнала, ако тухлите имаха желание да я пропуснат.
Изведнъж той се озова на стълбата — съвсем обикновен човек, а не сянка. Държеше голям фенер.
— Какво правиш тук? — попита органистът.
— Ами… тъкмо щях да си лягам.
— О, да. — Той се поотпусна. — Вярно, някои от вас, момичетата, имате стаи тук. Управата реши, че е по-безопасно, отколкото да се прибирате нощем.
— А ти какво правиш тук горе?
Агнес внезапно осъзна, че са само двамата на стълбата.
— Аз… оглеждах мястото, където Призрака се опита да обеси господин Крипс.
— Защо?
— Исках да се уверя, че вече всичко е наред, разбира се.
— Сценичните работници не се ли качиха да проверят?
— Е, нали ги знаеш какви са… Реших, че е по-добре да съм сигурен.
Агнес пак погледна фенера.
— Никога не съм виждала такъв. Как го запали толкова бързо?
— Ъ-хъм… Това е затъмнен фенер. Има си подвижно капаче, виж, за да светва и угасва за миг…
— Предполагам, че ти е от полза, когато си търсиш четвъртинките и осминките по петолинията…
— Не ми се присмивай. Просто не искам повече неприятности тук. Ще се усетиш как започваш да се озърташ, когато…
— Лека нощ, Андре.
— Ами лека нощ.
Тя изкачи забързано остатъка от стълбата и се шмугна в стаичката си. Никой не я подгони.
Когато се успокои — а за това беше необходимо немалко време, — тя се съблече, навлече подобната на просторна палатка червена бархетна нощница, мушна се в леглото и отпъди изкушението да се завие презглава.
Зяпна тъмния таван.
„Що за тъпотия — реши накрая. — И той беше на сцената тази сутрин. Никой не може да се мести толкова бързо…“
Тъй и не разбра успяла ли е да поспи или само е задрямала, но някой почука плашливо на вратата.
— Пердита?!
Само една от познатите й би успяла да възкликне шепнешком.
Агнес стана и открехна вратата, за да провери, но Кристина едва не тупна в стаята.
— Какво става?
— Уплаших се!!!
— От какво?
— От огледалото!!! То ми говори!!! Може ли да спя в твоята стая?!
Агнес се огледа. Беше достатъчно тясно и както стояха прави.
— Значи огледалото говори?
— Да!!!
— Сигурна ли си?
Кристина вече се гмуркаше в леглото и се завиваше презглава.
— Да!!! — потвърди малко неясно.
Агнес си стърчеше сама в тъмнината.
Хората неизменно смятаха, че тя ще се справи, сякаш способностите нарастваха заедно с телесната маса — подобно на гравитацията. Вероятно не би имало полза да се сопне „Глупости, огледалата не говорят!“, особено щом другата участничка в диалога се свиваше под завивките.
Тя отиде опипом в другата стая и си удари палеца в крака на леглото.
Все някъде трябваше да има кибрит. Зашари с ръка по мъничкото нощно шкафче с надеждата да чуе тракането на клечки.
През прозореца се просмукваше мъждукането на нощния град. И огледалото сякаш просветваше.
Седна на леглото, което изскърца застрашително под тежестта й.
Добре, де… Все едно е на кое легло ще бъде…
Вече се канеше да се просне по гръб, когато в мрака нещо… звънна.
Беше звук на камертон.
И нечий глас изрече:
— Кристина, слушай ме внимателно.
Тя се вдърви, както седеше, и се вторачи в тъмата.
Тогава се сети. Нали им бяха казали „никакви мъже“. Втълпяваха им го много строго, сякаш операта е нещо като религия. Агнес не виждаше проблем да спазва забраната, поне в смисъла, който влагаха тук, но за момиче като Кристина… Нали казват, че любовта винаги намира начин, а това важи и за някои свързани с нея дейности…
Ох, да му се не види. Усети как се изчервява. В този мрак! Що за реакция?
Бъдещето се откри пред мисления взор на Агнес. Не й се струваше вероятно да я очакват много вълнения. Затова пък й предстояха година след година справяне с проблеми и прояви на чудесен характер. Почти сигурно беше, че в живота й ще има далеч повече шоколад, отколкото секс. Опитът не й позволяваше да прави правдиви сравнения, но макар че един шоколад можеше да й стигне за цял ден, липсата на избор не изглеждаше особено справедлива.