Налегнаха я същите чувства както у дома. Понякога стигаш до критичната точка, когато неправедното деяние май е единствената правилна постъпка.
Няма значение в коя посока ще тръгнеш. Има случаи, когато просто трябва да закрачиш.
Тя впи пръсти в чаршафа и повтори мислено говора на новата си приятелка. Леко поемане на въздух, задъхан звън в тона, който показва, че поне през половината време умът ти се рее някъде заедно със създанията от приказките. Опита го първо в главата си, после задейства и гласните си струни.
— Да?! Кой е там?!
— Твой приятел.
Агнес придърпа завивките към шията си.
— Посред нощ?!
— За мен е все едно дали е нощ. Аз принадлежа на нощта. И мога да ти бъда полезен.
Приятният глас като че се носеше откъм огледалото.
— С какво да ми бъдете полезен?!
— Не искаш ли да бъдеш най-добрата оперна певица?
— О, Пердита е толкова по-надарена от мен!!!
След кратко мълчание гласът отвърна:
— Не мога да я науча да изглежда и да се движи като теб, но теб мога да науча да пееш като нея.
Агнес впи поглед в тъмата, а потресът и унижението я изпълниха като пара под налягане.
— Утре ще пееш в ролята на Йодина. А аз ще те науча как да я изпълниш съвършено…
Сутринта на другия ден вещиците бяха, общо взето, сами в салона на каретата. Новини като Грибо се разнасят бързо. Но и Хенри Дембел — ако това наистина беше името му — седеше вътре до изискано облечен кльощав дребосък.
— Ето ни пак — отбеляза Леля Ог.
Хенри се усмихна изнервено.
— Онуй пеене снощи беше хубаво — продължи Леля.
Лицето му застина в дружелюбна гримаса. А в очите му безмерният ужас размахваше бяло знаменце.
— Госпожо, опасявам се, че господин Базилика не говори морпоркски — намеси се кльощавият. — Но аз ще ви превеждам, ако желаете.
— Какво?! — слиса се Леля. — А тогаз как… Ау!
— Извинявай — рече й Баба Вихронрав. — Лакътят ми май се хлъзна.
Леля Ог си разтри хълбока.
— Та щях да кажа, че той беше… Ау!
— Леле-мале, пак ли го направих? — учуди се Баба. — Тоя господин ни казваше, Гита, че неговият приятел не говори нашия език.
— Ъ? Но… Какво? А-а… Но… Аха. Сериозно? Ами… Добре. Да, бе. Ама хапва от нашия пирог, когато… Ау!
— Извинете приятелката ми — промълви Баба, — от възрастта е. Обърква се. Хареса ни как той пееше. Чухме го през стената.
— Имали сте голям късмет — превзето ги увери кльощавият. — Понякога хората чакат с години, за да чуят сеньор Базилика…
— … може би щото го чакат първо да си довърши вечерята… — промърмори неясен глас.
— … а миналия месец неговият глас разплака десет хиляди души, изпълващи докрай „Ла Скалда“ в Генуа.
— … ха, туй и аз го мога, хич не виждам какво му е особеното…
Погледът на Баба не се отделяше от лицето на Хенри Дембел, същият и „сеньор Базилика“. Изражението му подсказваше неизразимо облекчение, вгорчено донякъде от страшната увереност, че няма да трае дълго.
— Сеньор Базилика е прочут надлъж и нашир — надуто изрече мениджърът.
— … че какво ли друго да чакаш от него? — мърмореше Леля. — Сигурно се е прославил как излапва всеки чужд пирог. Е, да, сега е прекалено важен за таквиз като нас. Май се пъчи, щото е единственият, дето можеш да го откриеш и на географска карта… Ау!
— Виж ти… — Усмивката на Баба би изглеждала най-невинна в очите на всеки друг освен Леля. — В Генуа е топло и приятно. Предполагам, че сеньор Базилика тъгува по родината си. А вие с какво се занимавате, млади господине?
— Аз съм негов мениджър и преводач. Ъ-ъ… На вашите услуги, госпожо.
Баба кимна.
— И по нашите краища си имаме свестни певци — заинати се Леля.
— Нима? А откъде сте, уважаеми госпожи? — осведоми се мениджърът.
— От Ланкър.
Човекът учтиво се опита да открие Ланкър в мисления си атлас на големите музикални средища.
— Там имате ли консерватория?
— Че как иначе — опърничаво заяви Леля и за да го довърши, добави: — Само да видите какви буркани с домати си консервирам.
Баба изви очи към небето.
— Гита, никаква консерватория нямаш. Само затваряш по малко зимнина.