— Ти да не си зле?! Бузите ти са малко хлътнали!!!
Агнес се въздържа да не захърка.
— Чувствам се отлично, само съм уморена…
— О, чудесно!!! — Кристина изтощи запасите си от висши мозъчни функции и пак премина на автоматичен режим. — Харесва ли ти новата ми рокля?! Не е ли сладка?!
Агнес огледа премяната.
— Да. Много е… бяла. Много дантелена. И много прилепваща.
— И знаеш ли още какво се случи?!
— Не знам. Какво?
— Вече имам таен обожател!!! Не е ли възхитително?! Впрочем всички велики певици са ги имали!!!
— Таен обожател, значи…
— Да!!! Тази рокля!!! Донесоха я при задния вход преди малко!!! Не е ли вълнуващо?!
— Направо изумително — кисело смънка Агнес. — Пък ти дори още не си пяла. Ъ-ъ… От кого е?
— Не е известно, разбира се!!! Нали обожателят трябва да е таен!!! Вероятно ще ми изпраща цветя и ще поиска да пие шампанско от обувката ми!!!
— Нима? — намръщи се Агнес. — Наистина ли хората правят и това?
— Дори е традиция!!!
Кристина, кипяща от весела бодрост, бе дошла да споделя…
— О, ти наистина изглеждаш много уморена! — заяви тя и дланта й литна да закрие устата й. — О!!! Нали си разменихме стаите!!! Държах се толкова глупаво!!! Знаеш ли… — подхвана тя с някак куха хитрост, най-доброто подобие на лукавство, което можеше да постигне — … бих могла да се закълна, че чух пеене посред нощ… Някоя май опитваше как звучи гласът й в различните тоналности, нещо такова!…
Агнес бе възпитана да казва само истината. Знаеше какво би трябвало да отговори: „Съжалявам, аз като че се вмъкнах в живота ти по грешка. Случи се малко недоразумение…“
Напомни си обаче, че я възпитаха и да прави каквото й бъде наредено, да не се самоизтъква, да почита по-възрастните и да не изрича по-лоши ругатни от „Да му се не види“.
Какво й пречеше замалко да вземе назаем по-интересно бъдеще? За не повече от една-две нощи. Можеше да се откаже, когато й хрумне.
— Колко странно — промълви тя, — бях в стаята до теб, а не чух нищо.
— Така ли?! Ами добре тогава!!!
Агнес позяпа нищожните ястия върху подноса на Кристина.
— Това ли е цялата ти закуска?
— О, да! Иначе ще се надуя като балон, скъпа!!! Ти си късметлийка, можеш да ядеш каквото си поискаш!!! И не забравяй, че имаме репетиция след половин час!
Тя отпърха от столовата.
„Главата й е пълна с въздух под налягане — натърти си Агнес. — Сигурна съм, че не се опитва да обижда нарочно.“
Но някъде дълбоко в душата й Пердита Кс. Мечтана изтърва една много грубиянска думичка.
Госпожа Плиндж извади метлата си от шкафа с принадлежности за почистване и се обърна.
— Уолтър!
Гласът й отекна из празната сцена.
— Уолтър?
Потропа нерешително по пода с дръжката на метлата. Уолтър бе свикнал с режима си. Тя му го набиваше в главата години наред. Не му беше присъщо да не е на определеното място в определения момент.
Поклати глава и се зае с работата си. Вече си знаеше, че й предстои упорито търкане. Въпреки това щеше да мине цяла вечност, докато се отърват от вонята на терпентин.
Някой минаваше през сцената. И си подсвиркваше.
Тя се стъписа.
— Господин Хаван!
Професионалният ловец на плъхове в Операта спря и свали от рамото си подскачащия чувал. Носеше стара шапка от реквизита, за да подчертае, че е цяла класа над обикновения изтребител на гризачи. По периферията й се трупаше дебел слой восък и остатъци от свещи, с които си светеше в по-мрачните подземия.
Движеше се сред плъхове толкова отдавна, че и в неговата физиономия се забелязваше нещо мише. Лицето му изглеждаше като продължение на носа. Мустаците му стърчаха. Предните зъби — също. Немалко хора се усещаха, че неволно търсят с поглед опашката му.
— Какво има, госпожо Плиндж?
— Знаеш, че не бива да си подсвиркваш на сцената! Това носи ужасно лош късмет!
— Е, тоя път е на добро, госпожо Плиндж. О, да! Ако знаеше каквото знам аз, щеше да преливаш от щастие. Ах! Какви неща видях, госпожо Плиндж!
— Да не си намерил злато долу, господин Хаван?
Тя приклекна полека, за да изчегърта петънце от боя.
А господин Хаван си взе чувала и продължи по пътя си.
— Може и злато да съм намерил, госпожо Плиндж. Ами да, нищо чудно да е злато…