Мина малко време, докато госпожа Плиндж принуди артритните си колене да я изправят и завъртят.
— Моля, господин Хаван?
По-нататък нещо тупна — вързоп торби, пълни с пясък, опря в дъските.
Сцената беше голяма, празна и безлюдна, без да се брои чувалът, който упорито се премяташе в търсене на свободата.
Госпожа Плиндж внимателно се огледа във всички посоки.
— Господин Хаван? Тук ли си?
Изведнъж й се стори, че сцената е станала още по-просторна и още по-неоспоримо пуста.
— Господин Хаван? Ехо-о-о? — Заозърта се пак. — Ей, господин Хаван?
Нещо полетя полека отгоре и падна до краката й.
Беше мърлява черна шапка с остатъци от свещи по периферията.
Жената отметна глава назад.
— Господин Хаван?
Господин Хаван беше свикнал с мрака. Не виждаше нищо страшно в липсата на светлина. И открай време се гордееше с острото си нощно зрение. Ако имаше поне някакво мъждукане, дори фосфоресцираща точица от гниещо парченце, стигаше му да вижда. А шапката със свещите беше по-скоро част от образа.
Шапката… за миг помисли, че я е загубил. Ама че работа, още си беше на главата му. Ами да. Замислено потри с пръсти шията си. Някаква важна подробност му се изплъзваше…
Беше твърде тъмно.
— ПИСУК?
Вдигна поглед.
Във въздуха пред очите му стоеше закачулена фигурка, висока към една педя. Костелива муцунка с провиснали сиви мустачки се подаваше изпод качулката. Мънички пръстчета само от кости държаха миниатюрна коса.
Господин Хаван си кимна умислен. Никой не можеше да влезе в Кръга на посветените в Гилдията на мишеловците, без да чуе разни прошепнати на ухо слухове. Плъховете си имали свой Смърт, както и крале, парламенти и народи. Но нито един човек не се бе убеждавал в това с очите си.
До този миг.
Той се почувства поласкан. Пет поредни години бе печелил Златния чук за най-много уловени плъхове, но уважаваше жертвите си, както някой войник уважава коварния и храбър враг.
— Ъ… мъртъв съм, значи?…
— ПИСУК.
Господин Хаван откри, че множество чифтове очи го наблюдават. Малки лъскави очички.
— И… какво ще стане сега?
— ПИСУК.
Душата му погледна ръцете си. Те май се удължаваха и ставаха доста по-окосмени. Усещаше как растат и ушите му, притесни го и несъмненото източване в основата на гръбнака му. Прекара почти целия си живот в едно-единствено занимание из тъмни дупки, но въпреки това…
— Но аз не вярвам в прераждането! — възрази той.
— ПИСУК!
Господин Хаван разбра абсолютно ясно с ума си на гризач какво му се казва: „Затова пък прераждането вярва в теб.“
Господин Ведър зорко прегледа пощата си и най-сетне си отдъхна, че не е получил поредното писмо със собствената емблема на Операта.
Отдръпна се от бюрото и отвори чекмеджето, за да извади перодръжка.
Опули се и посегна към ножчето за хартия.
Жжжъц…
… шумолене…
Ще ви бъда особено задължен, ако тази вечер Кристина изпее ролята на Йодина в „Ла Тривиата“. Времето навън е все така приятно. Надявам се, че вие сте добре.
— Господин Салзела! Господин Салзела!
Ведър блъсна стола си в стената и се втурна към вратата. Отвори я тъкмо навреме, за да налети на пищяща балерина.
Нервите му бездруго вече звъняха, затова и той отвърна с пронизителен вик. С което явно постигна ефекта от мокър парцал или навременен шамар. Тя млъкна и го изгледа оскърбено.
— Пак се е развихрил, нали! — завайка се Ведър.
— Той е тук! Призрака! — възкликна момичето, решено да си каже репликата, въпреки че очевидно нямаше нужда от нея.
— Да, да, май вече знам — промърмори Ведър. — Надявам се обаче да не е някой от скъпите служители.
Той спря насред коридора и се завъртя на място. Момичето отскочи от укорно размахания показалец.
— Поне ходѝ на пръсти! — кресна Ведър. — Сигурно ми е струвало цял долар, докато дотичаш тук!
На сцената се бе скупчила тълпа. По средата новото момиче — онова, дебелото — се бе навело да утешава възрастна жена. Ведър я разпозна смътно. Тя принадлежеше към персонала, неразделен от Операта подобно на плъховете или водоливниците, населили покривите.
Държеше нещо.
— Ей тъй си падна от тавана… Окаяната му шапка!