Ведър погледна нагоре. Щом очите му свикнаха с мрака, различиха сред гредите форма, която се въртеше лениво…
— Олеле… А аз тъкмо си мислех колко учтиво писмо ми е написал онзи…
— Нима? Тогава прочетете това — обади се Салзела зад гърба му.
— Задължително ли е?
— Адресирано е до вас.
Ведър разгъна листа.
Хахахаха! Ахахахаха!
Ваш
Призрак на Операта
PS. Ахахахаха!!!!!
Той погледна измъчено към Салзела.
— Кой е нещастникът горе?
— Господин Хаван, ловецът на плъхове. Около шията му се увила примка, а другият край на въжето бил вързан за няколко торби с пясък, които се спуснали. Хаван пък се… издигнал.
— Не разбирам! Онзи луд ли е?
Салзела обгърна с ръка раменете му и го отведе настрана от гъмжилото.
— Е, вижте… — подхвана колкото можа по-благо. — Човек, който през цялото време се размотава с вечерен костюм, дебне в сенките и от време на време убива някого… После праща кратички бележки, на които е изписан маниакален кикот. Забелязвам, че пак е наредил пет възклицателни знака. Не можем да не се попитаме — тези занимания подхождат ли на здравомислещ човек?
— Но защо го прави? — изхленчи Ведър.
— Въпросът ви е смислен само ако говорим за разумен човек — невъзмутимо отбеляза Салзела. — Иначе може да го прави по внушение на някакви малки жълти духчета.
— Разумен ли? — промърмори Ведър. — Как би могъл да е разумен? Прав беше, да знаеш. От обстановката в това място всеки ще се побърка. Нищо чудно аз да съм единственият тук, който е стъпил здраво с двата си крака на земята! — Обърна се и очите му се присвиха към групичка момичета, които си шепнеха нервно. — Ей, вие, девойчета! Я не стойте така! Да ви видя как подскачате нагоре-надолу! На един крак! — Пак погледна към Салзела. — Та за какво говорех?
— Казвахте, че сте стъпил и с двата крака на земята. За разлика от кордебалета. И от господин Хаван.
— Неуместна шега — хладно го скастри Ведър.
— Според мен — заяви музикалният ръководител — най-добре е да затворим Операта, да съберем всички здрави мъже, да им раздадем факли, да претърсим всичко от тавана до мазето, да изкараме онзи на светло, да го подгоним, да го хванем, да го смажем от бой и да хвърлим останките му в реката. Само така ще си осигурим спокойствие.
— Знаеш, че не можем да си позволим това — възрази Ведър. — Май печелим хилядарки всяка седмица, обаче и харчим хилядарки. Направо умът ми не побира как успяваме да ги прахосаме… Въобразявах си, че управлението на Операта означава само да запълваш със задник всяко кресло в залата, но щом се озърна нагоре, виждам нечий задник да се полюшва във въздуха… Питам се какво ли още ще стори онзи…
Спогледаха се, а после като привлечени от магнит очите им се завъртяха към залата и се приковаха в огромното блещукащо туловище на полилея.
— О, не!… — изстена Ведър. — Не би го направил, нали? Тогава вече ще е свършено с нас.
Салзела въздъхна.
— Чуйте ме… Това чудо тежи повече от тон. А въжето му е по-дебело от ръката ви. Макарата е заключена с катинар, когато никой не работи с нея. Безопасно е.
Пак се спогледаха.
— Ще се погрижа някой да пази там всяка секунда, когато има представление — обеща Салзела. — Ако желаете, лично ще се заема със задачата.
— А той иска Кристина да пее в ролята на Йодина тази вечер! Гласчето й е като свирка!
Веждите на музикалния ръководител се извиха като дъги.
— Е, поне това не е кой знае какъв проблем.
— Хайде, де! Една от главните героини!
Салзела отново прихвана шефа си за раменете.
— Мисля, че е време да опознаете някои по-тъмни кътчета в прекрасния свят на операта.
Каретата спря на площад „Сатор“ в Анкх-Морпорк. Пътническият агент подскачаше от нетърпение.
— Закъсняхте с петнайсет часа, господин Газивир! — разкрещя се той.
Кочияшът кимна безучастно. Остави юздите, скочи от капрата и огледа конете. Движенията му бяха някак вдървени.
Пътниците си грабваха багажа и се отдалечаваха припряно.
— Е? — подкани агентът.
— Направихме си пикник — изрече кочияшът.
Лицето му беше посивяло.
— Спрели сте за пикник?!
— И попяхме малко — добави кочияшът и извади торбите със зоба изпод капрата.