Не било безнравствено. Шоуто трябвало да продължи.
Редичката от отчаяно ухилени лица лъщеше насреща й.
„Бих могла просто да си тръгна. Да се махна от тези озъбени физиономии и от загадъчния Призрак. Не биха успели да ми попречат. Но няма къде да се прибера освен у дома.“
— Да… ъ-ъ, да. Аз съм много… ъ-ъ… но защо да е така? Не е ли по-лесно аз да играя ролята и да пея?
Мъжете се спогледаха и заговориха едновременно.
— Вярно, но трябва да разбереш, че Кристина е… има по-голям опит…
— … артистична техника…
— … сценично присъствие…
— … несъмнено лирично излъчване…
— … и костюмът й е по мярка…
Агнес се взря в едрите си ръце. Усещаше изчервяването, което напредваше с устрема на варварска орда, изгаряйки всичко по пътя си.
— Да, ясно — промълви накрая. — Да. Ами разбира се. Непременно ще дам всичко от себе си.
— Великолепно! — отдъхна си Ведър. — Няма да забравим това. И аз съм убеден, че скоро ще намерим съвсем подходяща роля за теб. Днес следобед трябва да се видиш с доктор Подкоп, за да те запознае с партитурата.
— Ъ-ъ… Знам я добре, струва ми се — сподели Агнес.
— Нима? Как я научи?
— Аз… вземах уроци.
— Чудесно, момиче — одобри Ведър. — Проявила си усърдие. Смайващо. Все пак трябва да се видиш с доктор Подкоп…
Агнес стана и излезе тежко, без да ги погледне.
Подкоп въздъхна и поклати глава.
— Горкото дете! Твърде късно се е родила. Някога в операта наистина имаха значение само гласовете. Знаете ли, помня времето на великите певици. Госпожа Виолета Гигли, госпожа Клариса Екстендо… Понякога се питам къде ли се дянаха.
— Климатът не се ли промени неблагоприятно за тях? — гадничко подхвърли Салзела.
— А току-що излезе фигура — продължи Подкоп, — която направо те подтиква да поставиш отново на сцената „Пръстенът на Нибелунгингин-гите“. Ето какво наричам аз опера…
— Три дни поред боговете си крещят, а няма и двайсетина минути запомнящи се мелодии ли? — уточни Салзела. — Не, благодаря.
— Но нима не я чуваш мислено как пее ролята на Хилдабрун, предводителката на валкириите?
— Да. О, да! За жалост лесно си я представям и как пее ариите на джуджето Нобо и на Йо, Шефа на боговете.
— Какви времена бяха… — тъжно поклати глава Подкоп. — Тогава имаше истинска опера. Спомням си как госпожа Веритази натика един музикант в собствения му цугтромбон, защото си позволи прозявка…
— Да, да, но сега е Векът на Плодния прилеп — прекъсна го Салзела и се изправи. Пак погледна затворената врата и врътна глава. — Смайващо… Как мислите, самата тя дали съзнава колко е дебела?
Вратата на дискретното заведение, притежавано от госпожа Палм, се отвори веднага след почукването на Баба Вихронрав.
Показа се млада жена. Беше си абсолютно очевидно, че е млада жена. Изобщо нямаше начин някой някак да я сбърка с млад мъж.
Леля Ог надникна иззад напудреното рамо на момичето към червения плюш и златната боя на приемната, после вдигна очи към безстрастното лице на Баба, накрая отново се вторачи в младата дама.
— Като се върна вкъщи, ще му смъкна кожата от гърба на Нев с камшика. Хайде, Есме, вътре няма да ти допадне. Твърде дълго е за обясняване…
— О, Бабо Вихронрав! — възкликна в това време момичето. — Коя е приятелката ти?
Леля пак се озърна към Баба, чието изражение изобщо не се бе променило.
— Аз съм Леля Ог — успя да се представи след малко. — Да, Леля Ог. Мамчето на Нев — добави кисело. — Ами да. Щото съм… — Думите „почтена вдовица“ се помъчиха да задействат гласните й струни, но се спаружиха от чудовищното си лицемерие. Тя се задоволи да изрече: — … тъй, де, майка му. На Нев. Тъй, значи. Неговото мамче.
— Здравей, Колет — обади се и Баба. — Какви хубави обици носиш. Госпожа Палм тук ли е?
— Тя винаги е тук за важни посетители — съобщи Колет. — Моля ви, влезте, всички толкова ще се радват да ви видят отново!
Зазвучаха радостни възгласи, когато Баба пристъпи в аления полумрак.