Андре я изведе в коридора, затвори вратата и се вторачи в нея.
— Беше потресаващо! Никога ли не си чувала как пееше великата Гигли?
— Дори не знам коя е тя. А какво изпях все пак?
— И това ли не знаеш?
— Ами да, нямам представа какво означават думите.
Андре се зачете в нотните листове.
— Е, не съм познавач на този език, но началото май се превежда горе-долу така:
— Това ли било? — примига Агнес.
— Да.
— Но нали уж е много трогателно и романтично!
— Така е — натърти Андре. — Това не е истинският живот, а опера. Все едно е какво означават думите. Важно е чувството. Никой ли не ти е казвал?… Виж какво, зает съм с репетиции целия следобед, но дали да не се видим утре? Да речем, след закуска?
„О, не!“ Пак се започваше. Изчервяването плъзна неумолимо нагоре. Агнес се чудеше дали някой ден ще откаже да спре на лицето й, а ще продължи нагоре и ще образува голям розов облак над главата й.
— Ъ-ъ… да — отвърна тя. — Да. Ще ми бъде много… полезно.
— Сега трябва да продължа с репетициите. — Той й се усмихна бледичко и погали ръката й. — И… много съжалявам, че ти потръгна така при нас. Защото… беше изумителна. — Понечи да се отдалечи, но спря. — Уф… съжалявам, ако съм те уплашил снощи.
— Какво?
— На стълбата.
— А, тогава ли… Не се уплаших.
— Ти… такова… нали не си споменавала пред никого? Ще ми бъде неприятно, ако хората започнат да си мислят, че се тревожа излишно.
— Не съм се сещала, право да ти кажа. Знам, че не може ти да си Призрака, ако това те мъчи. Нали?
— Аз?! Призрака? Ха-ха!
— Ха-ха — съгласи се Агнес.
— Значи… ще се видим утре…
— Чудесно.
Агнес се запъти обратно към стаята, потънала в мислите си.
Там беше Кристина, която се разглеждаше придирчиво в огледалото. Завъртя се, щом Агнес влезе. Дори в движенията си успяваше да вложи възклицателни знаци.
— О, Пердита!!! Чу ли?! Тази вечер ще пея в ролята на Йодина!!! Не е ли прекрасно?!
Тя се втурна през стаичката и понечи да вдигне другото момиче от пода в прегръдка, но накрая се задоволи само с прегръдката.
— Чух, че вече ти позволяват да пееш в хора, нали?!
— Вярно е.
— Не е ли много мило от тяхна страна?! А аз репетирах цяла сутрин с господин Салзела! Кеста?! Малидетъ!!! Портъ зъ блокъ!!!
Тя се врътна щастливо и невидими пайети изпълниха въздуха с блясъка си.
— Когато се прочуя навред — заяви Кристина, — няма да съжаляваш, че съм ти приятелка!!! Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ти помагам!!! Сигурна съм, че ми носиш късмет!
— Така трябва да е — смънка Агнес безнадеждно.
— Защото моят скъп татко ми каза, че някой ден едно миличко духче ще се появи и ще ме подкрепи да постигна заветната си мечта, и да знаеш, че според мен това духче си ти!!!
Агнес се подсмихна нещастно. След като опозна донякъде Кристина, започваше да се бори с желанието да надникне през едното й ухо, за да провери вижда ли се дневната светлина през другото.
— Ъ-ъ… Ние не си ли разменихме стаите?
— О, ти за снощи ли говориш?! — засмя се Кристина. — Нали се държах много глупаво?! Освен това ще имам постоянна нужда от голямото огледало, щом ще ставам примадона! Нямаш нищо против, надявам се!!!
— Какво? О, не. Разбира се, че нямам. Ъ-ъ… Щом си решила…
Агнес се озърна към огледалото, погледна към леглото и се вторачи в Кристина.
— Да — промълви, потресена от чудовищната идея, която й бе поднесена току-що от Пердита, притаила се в дъното на душата й. — Убедена съм, че така всичко ще бъде наред.
Доктор Подкоп си издуха носа и се постара да си придаде достоен вид.
Не беше длъжен да се примирява. Това дете може и да беше от по-тежките категории, но пък Гигли например веднъж бе смазала до смърт един тенор с туловището си, без никой да я укори.
Имаше намерение да протестира пред господин Ведър.
Доктор Подкоп беше отдаден изцяло на една идея. Той вярваше в гласовете. Нямаше никакво значение кой как изглежда. Никога не оставаше с отворени очи по време на представление. Само музиката беше важна, а не актьорската игра и в никакъв случай не външността на певците.