Защо да го интересува телосложението й? Госпожа Теситура имаше такава четина по бузите си, че човек можеше да драсне кибритена клечка в нея, а носът й беше разплескан по половината лице. Въпреки това мереше сили с най-добрите баси, включително и в отварянето на бирени бутилки с нокътя на палеца си.
Разбира се, Салзела му подхвърляше, че всички се примиряват грамадни женища на петдесет години да играят кльощави девойчета на седемнадесет, но никой не би понесъл дебело момиче на седемнадесет да изпълни същата роля. Твърдеше, че хората с удоволствие преглъщат голямата лъжа, обаче се задавят с дребната уловка. Салзела често говореше така.
Нещо потръгна накриво напоследък. Цялото това място му се струваше… болнаво, ако изобщо има смисъл да се обсъжда здравето на сградите. Публиката още пълнеше салона, но парите сякаш се топяха. Всичко изглеждаше толкова скъпо… А сега станаха собственост на някакъв си сиренар, за бога — мърляв търгаш, изскочил иззад тезгяха си, който несъмнено щеше да им натрапва щурите си хрумвания. Имаха нужда от бизнесмен, от чиновник, който умело борави с числата и не се намесва. Това им беше лошото на всички собственици, които бе търпял досега — отначало се смятаха за бизнесмени, но изведнъж ги сполетяваше заблудата, че могат да дадат и художествен принос.
Е, сиренарят може би поне се е научил да смята в търговията си. Стига да си стои в кабинета при книжата, а не да се перчи навсякъде, все едно притежава всичко наоколо, и то само защото наистина го притежава…
Подкоп примига. Пак бе свърнал не накъдето искаше. Колкото и години да прекара човек тук, сградата си остава лабиринт за него. Откри, че е в стаята на оркестъра зад сцената — виждаха се само инструменти и сгъваеми столове. Неволно подритна бирена бутилка.
Рязък звън на струна го накара да се обърне. Подът беше осеян със счупени инструменти. Зърна поне пет-шест натрошени цигулки. И няколко прекършени обоя.
После се взря в нечие лице.
— Но… защо тъкмо ти…
Очилата се завъртяха във въздуха и стъклата-половинки се пръснаха на дъските.
А нападателят свали маската си, гладка и бяла като ангелски череп, и пристъпи решително напред…
Доктор Подкоп примига.
Беше тъмно. Закачулена фигура вдигна глава и го изгледа с очните си кухини.
Най-скорошните спомени на доктор Подкоп бяха доста объркани, но един факт изпъкна пред мисления му взор.
— Аха, спипах ли те! Ти си Призрака!
— ЗНАЕШ ЛИ, ГРЕШКАТА ТИ Е МНОГО ЗАБАВНА.
Доктор Подкоп проследи с поглед как друга маскирана фигура хваща тялото на… ами на доктор Подкоп и го завлича в сенките.
— О, разбирам. Мъртъв съм.
Смърт кимна.
— ИЗГЛЕЖДА СЛУЧАЯТ Е ТОЧНО ТАКЪВ.
— Беше убийство! Никой ли не знае?
— УБИЕЦЪТ. И ТИ, РАЗБИРА СЕ.
— Но как е възможно той да…
— ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ — прекъсна го Смърт.
— Но той току-що ме уби! Удуши ме с двете си ръце!
— ВЯРНО. НЕ МОЖЕ ДА МУ СЕ ОТРЕЧЕ БОГАТИЯТ ОПИТ.
— Искате да кажете, че нищо не мога да направя ли?
— ОСТАВИ ТОВА НА ЖИВИТЕ. ОБЩО ВЗЕТО, ТЕ СЕ РАЗСТРОЙВАТ, КОГАТО НЯКОЙ МЪРТВЕЦ ВЗЕМЕ ДЕЙНО УЧАСТИЕ В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА УБИЙСТВО. НЕ УСПЯВАТ ДА СЕ СЪСРЕДОТОЧАТ.
— Знаете ли, имате много приятен бас.
— БЛАГОДАРЯ.
— А ще има ли… хорове и подобни радости?
— ТИ БИ ЛИ ИСКАЛ ДА ИМА?
Агнес се измъкна през служебния вход и се озова отново на улиците на Анкх-Морпорк.
Примижа от светлината. Въздухът й се стори леко щипещ и прекалено студен.
Канеше се да извърши нещо лошо. Много лошо. А през целия си живот досега бе постъпвала както е редно.
„Продължавай“ — подкани я Пердита.
Всъщност дори май нямаше да го направи. Но никому не би навредила, ако попиташе къде има магазин за билки. И тя попита.
Никому не вредеше, ако влезеше вътре. И тя влезе.
Изобщо не нарушаваше никакви закони, ако купеше съставките, за които се бе сетила. И тя ги купи. В края на краищата нищо чудно да я заболи главата или да я налегне безсъние.
Нищо не означаваше и ако ги занесеше в стаята си, за да ги пъхне под дюшека.
„Така те искам“ — поощри я Пердита.
Дори да сравни моралните затруднения, пред които я изправяше замисълът й, с дребните постъпки по пътя към осъществяването му, вероятно нямаше от какво да се терзае…