Баба поспря под един прозорец.
— Някой пее. Я се заслушай.
— Ла-ла-ла-ла-ла-ЛАА — чуруликаше невидимият изпълнител. — До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до…
— Туй е опера, няма съмнение — оповести извода си Баба. — Звучи чужбински.
Леля притежаваше изненадваща дарба на полиглот. Успяваше да бъде разбираемо невежа на всеки нов за нея език само след час-два. Изреченото от Леля висеше на косъм от пълните безсмислици, затова пък звучеше чуждестранно. Освен това тя знаеше, че въпреки останалите си достойнства Баба Вихронрав има още по-слаб усет към езиците, отколкото към музиката.
— Ами… Може и тъй да е — отсъди Леля. — Тука стават всякакви неща. Нашичкият Нев разправяше, че се случвало всяка вечер в Операта да правят различни операции.
— И как го е научил? — усъмни се Баба.
— Е, имало много олово по покрива. Голямо пренасяне паднало. Повече му харесали шумните представления. Хем можел да си тананика, хем никой не чувал къртенето.
Вещиците продължиха нататък.
— Ти забеляза ли как младата Агнес едва не се блъсна в гърбовете ни? — сети се Баба.
— Да. Замалко да се обърна — сподели Леля.
— Не се зарадва много, че ни вижда, нали? Почти я чух как си глътна езика.
— Туй е много подозрително, ако питаш мене — отсъди Леля. — Щото вижда две познати лица от родния край и човек очаква тя да дотърчи при нас…
— В края на краищата сме й стари приятелки. Поне сме приятелки на баба й и майка й, ама то си е горе-долу същото.
— Помниш ли ония очи в чашата? — попита Леля. — Може да е попаднала пред погледа на някоя странна окултна сила! Трябва да внимаваме. Хората понявгаш стават твърде хитри, щом ги обземе странна окултна сила. Нали не си забравила господин Скрупул от Резена?
— Не беше заради никаква странна окултна сила, ами от киселини в стомаха.
— Е, поне до някое време си беше и странно, и окултно. Особено при затворени прозорци.
Стигнаха до служебния вход на Операта.
Баба вдигна глава към таблото с афиши.
— „Ла Тривиата“… „Пръстенът на Нибелунгингингите“…
— Виж сега, общо взето, има два вида опера — подхвана Леля, която се отличаваше и с присъщата на една вещица дарба да бъде уверен експерт без абсолютно никакъв опит. — Има, значи, тежка опера, където хората предимно пеят по чужбински ей тъй: „О, о, о, аз умирам, о, аз умирам, о, о, о, ами толкоз беше.“ Има и лека опера, в която пак пеят по чужбински горе-долу тъй: „Бира! Бира! Бира! Искам да излоча много бира!“, макар че понявгаш пият шампанско. Други опери май няма.
— Какво разправяш? Или умират, или се наливат с бира?
— Общо взето, да — потвърди Леля, като с тона си намекна, че в това е и същината на целия човешки живот.
— Туй ли била операта?
— Е-е… може да има и нещо друго. Ама главното е или халба тъмно пиво, или нож в гърба.
Баба усети нечие присъствие.
Обърна се.
От вратата излезе фигура, понесла афиш, кофа с лепило и четка.
Беше чудновато подобие на спретнато плашило в тесни дрехи. Правдивостта обаче изисква да подчертаем, че никоя кройка не би била по мярка на такова тяло. Глезените и китките му сякаш имаха неограничена свобода на движенията и бяха напълно независими от останалите части.
Фигурата доближи вещиците, застанали пред таблото, и спря учтиво. И двете видяха как изречението се подрежда зад нефокусираните очи.
— Извинете, госпожи, шоуто трябва да продължи!
Думите си бяха по местата и в тях имаше смисъл, но изречението се изстреля в света като неразделно цяло.
Баба дръпна Леля настрана.
— Благодаря ви!
Наблюдаваха смълчани как човекът много усърдно и грижливо намаза с лепило хартиения правоъгълник, а после залепи афиша на таблото, като методично изглади всяка гънка.
— Как се казваш, младежо? — попита Баба.
— Уолтър!
— Много хубава барета си имаш.
— Мама ми я купи!
Уолтър изтласка последното въздушно мехурче към ъгъла на афиша и се отдръпна. В захласа си бе забравил вещиците. Взе си кофата и четката и се прибра вътре.
Те погледаха безмълвно новия афиш.
— Да знаеш, ще ми се да видя как ги правят тия операции в Операта — промълви Леля. — Нали сеньор Базилика ни даде покани.
— О, нали ме знаеш каква съм — отвърна Баба. — Туй аз няма да го изтърпя.