Леля я изгледа косо и се ухили мислено. Позната уводна реплика в стил „Вихронрав“. Всъщност означаваше „Естествено искам да отида, но първо трябва да ме склониш“.
— Права си, разбира се — подхвърли Леля. — Всички ония хора в лъскавите си каляски… Не е за таквиз като нас.
Баба май се поколеба за миг.
— Не бива да си надскачаме положението — продължи Леля. — Ако вземем да влезем, като нищо ще ни рекат: „Я да се разкарате, досадни бабички…“
— О, ще ни рекат, значи?
— Мисля си, че не щат обикновени хорица като нас да влизат заедно с ония нафукани тежкари.
— Тъй ли било? Тъй ли било, госпожо? Ела с мене и ще видим!
Баба изфуча обратно към парадния вход, където разни хора вече слизаха от каляски. Тя си проби път нагоре по стъпалата към гишето за билети.
Наведе се към отвора, а човекът вътре отметна глава назад.
— Досадни бабички, а! — изръмжа тя.
— Извинете, но…
— Ами да, крайно време беше да се извиниш! Виж го туй — имаме покани за… — Погледна картончетата в ръката си и придърпа Леля. — Тука пише „Партер“. Каква наглост, а! Нас ще ни сбутват в партера! — Тя пак се обърна към продавача на билети. — Места в партера не подобават на таквиз като нас, искаме да ни настаниш… — стрелна с поглед схемата на залата до гишето — … на балкона, та да гледаме отвисоко.
— Моля? Имате покани за партера, но желаете да ги смените с билети за балкона?
— Да, пък и няма нищо да ти доплащаме!
— Изобщо нямах намерение да ви искам…
— Щото нямаше и да те огрее! — Баба се засмя победоносно и погледна с одобрение новите билети. — Да вървим, Гита.
— А… извинете — обади се пак човекът зад гишето, когато Леля Ог се обърна, — но какво е това на раменете ви?
— Туй е… кожена яка.
— Отново моля за извинение, обаче току-що я видях да помръдва опашка.
— Вярно е. Аз предпочитам красота без жестокост към животните.
Агнес долови, че нещо става зад сцената. Замалко се събираха мъже на групички, после отново се пръскаха по тайнствените си задачи.
А в залата оркестърът вече настройваше инструментите си. Хорът се нижеше на сцената, за да изобрази „оживен пазар“, на който разни жонгльори, цигани, гълтачи на саби и пъстро облечени безделници изобщо няма да се изненадат, когато привидно пияният баритон се заклатушка отпред, за да изпее цяла история на случайно минаващия оттам тенор.
Тя видя, че Ведър и Салзела разпалено спорят с театърмайстора.
— Как е възможно да претърсим цялата сграда? Това място е същински лабиринт!
— Може просто да се е залутал някъде…
— Сляп е като прилеп денем без очилата си.
— Но няма как да сме уверени, че го е сполетяло нещо лошо.
— Нима? Не споменахте това, когато отваряхме калъфа на контрабаса. Бяхте сигурен, че ще го намерим вътре. Признайте си.
— Аз… не очаквах да видя само изпотрошен контрабас. Така си е. Но в онзи момент не бях съвсем на себе си.
Един гълтач на саби побутна с лакът Агнес.
— Какво искате?
— Скъпа, вдигат завесата след минута — подсети я той, мажейки сабята си с горчица.
— Нещо да не се е случило с доктор Подкоп?
— Нямам представа, скъпа. Случайно да носиш сол?
— Извинявам се. Извинявам се. Съжалявам. Извинявам се. Туй вашият крак ли беше? Извинявам се…
Оставяйки след себе си ядосани и настъпени зрители, вещиците се промъкнаха до местата си.
Баба си настани лактите удобно и понеже в някои случаи беше търпелива колкото хлапе на четири години, попита:
— И какво става сега?
Оскъдните знания на Леля за операта не й се притекоха на помощ и тя се обърна към седящата от другата й страна дама.
— Извинявам се, може ли да взема замалко програмата ви? Благодарско. Извинявам се, може ли да взема и очилата? Много сте мила. — Прекара около минута във вглъбени проучвания. — Туй е увертюрата. Нещо като мостра за случките, дето предстоят. Има и кратко разказче. „Ла Тривиата“, значи… — Устните й зашаваха, докато четеше. Понякога се мръщеше. — Ами то било простичко за разбиране. Доста хора са влюбени едни в други, често някой се преоблича, настава голяма бъркотия, има и нахален слуга, никой не знае кой е насреща му, двама-трима престарели херцози се побъркват, пее хор от цигани и тъй нататък. Опера, какво да я правиш. Може някой да се окаже нечий отдавна загубен син или дъщеря, или съпруга, или нещо подобно.