— Шът! — скара им се някой отзад.
— Що ли не си донесохме нещо за ядене… — промърмори Баба.
— Май си нося ментолки в джобче на чорапа.
— Шът!
— Бих искала да си взема лорнета, моля.
— Ето ви ги тия очила, госпожо. Не са много свестни, а?
Някой потупа Леля по рамото.
— Мадам, вашата кожена яка яде моите шоколадови бонбони!
Друг потупа Баба по рамото.
— Мадам, бъдете така добра да си свалите шапката.
Леля Ог се задави с ментолка.
А Баба Вихронрав се обърна към червендалестия господин, седнал зад нея.
— Знаете какво означава някоя жена да носи островърха шапка, нали?
— Да, мадам. Означава, че нищо не виждам заради нея.
Баба се вторачи в него. После изненада Леля, като си свали шапката.
— Искрено моля да ми простите. Виждам, че неволно се показах неучтива. Надявам се да ме извините.
Пак се взря в сцената, а Леля отново си позволи да диша.
— Есме, ти добре ли си?
— По-добре не съм била през живота си.
Баба Вихронрав оглеждаше залата, без да се заслушва в звуците наоколо.
— Уверявам ви, мадам, че вашата кожена яка наистина изяжда моите шоколадови бонбони. Вече се захвана с втория ред!
— Олеле… Я му покажете картинката, дето е отвътре на капака, бива ли? Щото той тършува само за ония с ядките, а пък вие лесно ще избършете лигите му от останалите.
— Имате ли нещо против да млъкнете?
— Нямам нищо против, ама врявата е заради тоя мъж и шоколадовите му бонбони…
„Голяма зала — мислеше си Баба. — Грамадна зала без прозорци…“
Вторачи се в полилея. Въжето продължаваше през отвор в тавана.
Погледът й се плъзна по ложите. Всички гъмжаха от зрители. Но завесите на една бяха почти събрани, като че някой вътре искаше да гледа, без да го виждат.
Накрая отдели внимание и на партера. Публиката се състоеше почти само от хора. Тук-там се набиваше на очи едрото туловище на трол, въпреки че тролското подобие на опера обикновено се точеше година-две. Лъщяха и малко джуджешки шлемове, макар че притежателите им рядко се интересуваха от представления, в които не участват джуджета. Долу май имаше изобилие от пера, тук-там искряха бижута. Този сезон раменете бяха голи. Личеше колко грижи са отделени за външността. Публиката идваше да се покаже, не да гледа.
Тя затвори очи.
Ето какво означаваше да си вещица. Не да прилагаш главознание на тъпи старци, да забъркваш отвари, да се перчиш или да разпознаваш билките.
А да отвориш съзнанието си за света и внимателно да провериш какво има в него.
Забрави какво долавят ушите й и шумът на залата се превърна в далечно жужене.
Тоест в далечно жужене, прорязвано от гласа на Леля Ог.
— Тука са написали, че госпожа Тимпани, която пее в ролята на Куизела, била истинска оперна дива — дуднеше тя. — Че каква друга да е, щом се занимава с таквиз дивотии на сцената?
Баба кимна, без да отваря очи.
Стискаше клепачи и след началото на представлението. Леля знаеше добре кога да остави на мира приятелката си и се постара да си мълчи, но въпреки всичко се почувства длъжна да продължи с коментара на текущите събития.
И по едно време ахна:
— Ето ти я Агнес! Ей, оная там е Агнес!
— Стига си махала, ами си седни на стола — промърмори Баба, като се мъчеше да задържи своя сън наяве.
Леля едва не се провеси от парапета.
— Облечена е като циганка. А сега някакво момиче излезе отпред да пее… — надникна в присвоената програма — … прочутата ария „Отпътуване“, както са написали. Ей на туй му викам аз хубав глас…
— Само че слушаш как пее Агнес — прекъсна я Баба.
— Не, бе, трябва да е онуй момиче Кристина.
— Я затвори очи, изкуфяла дъртофелнице, и ми кажи дали не пее Агнес.
Леля Ог послушно затвори очи за миг, после се облещи.
— Вярно, Агнес пее!
— Да.
— Да, да, ама момичето с блестящата усмивка точно пред нея отваря уста!
— Да.
Леля се почеса по темето.
— Есме, тука има нещо сбъркано. Хич не ми харесва разни хора да крадат гласа на Агнес.
Баба още не отваряше очи.
— Кажи ми дали завесите в оная ложа отдясно са отворени.
— Есме, ей сега ги видях да потрепват.
— Аха…
Баба пак се отпусна. Сякаш потъна в седалката, а арията я заля и още повече отвори съзнанието й.