Ръбове, стени, врати…
Щом някакво пространство бъде закрито отвсякъде, то се превръща в отделна Вселена. И някои неща остават в нея като уловени в капан.
Музиката минаваше през главата й и носеше разни нишки от събития, отгласи от някогашни писъци…
Тя потъна още по-надолу под равнището на ума, в самата тъма отвъд осветения от пламъци кръг.
Там имаше ужас. Дебнеше наоколо като грамаден черен звяр. Спотайваше се във всеки ъгъл. Просмукваше се в камъните. Стара плашливост се криеше в сенките. Един от най-древните страхове, който веднага след изправянето на човека на два крака го бе повалил отново на колене. Страхът от преходността, от увереността, че всичко е временно, а прекрасният глас или чудесната фигура са нещо, чиято благодат не можеш да владееш, нито да забавиш изчезването му. Баба не търсеше точно това, но поне откри морето, в чиито вълни то се рееше.
Проникна още по-дълбоко.
И го намери, ревящо в мрачната душа на зданието подобно на придънно студено течение.
Когато го доближи, вече забелязваше, че не е едно нещо, а две, усукани и сплетени. Пресегна се…
Измама. Лъжа. Коварство. Убийство.
— Не!
Тя примига.
Всички се бяха обърнали да я зяпат.
Леля я дърпаше за дрехите.
— Есме, седни, де!
Баба се пулеше. Полилеят висеше кротко над претъпкания партер.
— Пребиват го до смърт!
— Есме, какво има?
— И после го хвърлят в реката!
— Есме!
— Шът!
— Мадам, бихте ли седнала незабавно!
— Вече изяде и вафличките с нуга халва!
Баба си грабна шапката и притича с хълбока напред като рак към края на реда, смазвайки по пътя някои от най-изисканите обувки в Анкх-Морпорк с тежките си ланкърски ботуши.
Леля се поколеба дали да хукне след нея. Пеенето много й хареса и искаше да ръкопляска. Но участието на нейните две ръце не беше задължително. Щом последният звук заглъхна, публиката направо избухна.
Леля Ог впи поглед в сцената, забеляза нещо и се подсмихна.
— Тъй ли било?…
— Гита!
— Идвам, Есме — въздъхна Леля. — Извинявам се. Извинявам се. Съжалявам. Извинявам се…
Баба Вихронрав вече стоеше в коридора, изобилстващ от червен плюш, и подпираше чело до стената.
— Лоша работа, Гита — замърмори тя. — Всичко е разкривено. Хич не съм сигурна дали ще мога да го наглася правилно. Горкото… — Изправи се изведнъж. — Гита, я ме погледни!
Леля покорно се опули. И трепна леко, когато частичка от съзнанието на Баба се промъкна в очите й.
Баба си нахлупи шапката, прибра непослушните сиви кичури и я закрепи на кока си с осемте игли, мръщейки се съсредоточено като наемник, заел се да проверява оръжията си.
— Добре… — процеди накрая.
Леля Ог си отдъхна.
— Есме, не че придирям, ама ми се ще понявгаш да надзърташ в огледало…
— Загуба на време — отсече Баба.
Готова за бой, тя закрачи по коридора.
— Много ми олекна, че не побесня, когато оня мъж се заяде заради шапката ти — сподели подтичващата Леля Ог.
— Нямаше смисъл. Той ще умре утре.
— Ох… От какво?
— Май ще го прегази каруца.
— А ти защо не му каза?
— Може и да бъркам.
Баба затрополи надолу по стъпалата.
— Къде отиваме?
— Искам да видя кой се крие зад ония завеси.
Овациите — далечни, но въпреки това гръмовни — отекваха силно и тук.
— Хората много харесаха гласа на Агнес — подхвърли Леля.
— Тъй си е. Дано стигнем навреме.
— Ох, че гадост!
— Какво стана?
— Оставих Грибо горе!
— Е, харесва му да среща нови познати. Брей, туй място било същински лабиринт…
Баба излезе в извит коридор, доста по-богат на плюш от предишния. Тук имаше няколко врати.
— Аха. Я да видим…
Преброи вратите и накрая опита да отвори една.
— Мога ли да ви помогна, госпожи?
Обърнаха се. Дребничка възрастна жена се бе доближила безшумно зад гърбовете им. Държеше поднос с напитки.
Баба й се усмихна. Леля Ог пък се засмя при вида на подноса.
— Само се питахме — подхвана Баба, — кой ли в тези ложи обича да затваря завесите?
Подносът затрепери.
— Ей, да го взема ли аз? — предложи Леля. — Ще разлеете нещо, ако не внимавате.
— Какво знаете за Осма ложа? — попита жената.