Е, това вече беше голям кикот.
Свали дантеленото боне и престилката, а понеже си беше честна по душа, напъха ги в един от джобовете си, за да ги върне по-късно на госпожа Плиндж. После извади нещо плоско, черно и кръгло. Прасна го в ръката си. Върхът изскочи. Пооправи официалната си шапка, която пак изглеждаше почти като нова.
Огледа се. Явната липса на осветление и килими по пода заедно с несъмненото натрупване на прах подсказваха, че публиката не би трябвало да вижда тази част от сградата.
По дяволите… Май се налагаше да намери друга врата. Разбира се, това означаваше да изостави Грибо, където и да беше той в момента, но котаракът все някога щеше да се появи. Винаги изникваше, щом поискаше да бъде нахранен.
Някакви стъпала водеха надолу. Стигна по тях до малко по-ярко осветен коридор и повървя по него. Миг по-късно започна да се води по писъците.
Озова се зад сцената сред струпаните декори.
Никой не се подразни от появата й. В такъв момент една нисичка и очевидно дружелюбна стара дама не би станала повод за заяждане.
Някои хора търчаха напред-назад и викаха. По-слабонервните стояха на едно място и пищяха. Едра жена се бе проснала на два събрани стола, изпаднала в истерия, а неколцина зарязали декорите сценични работници й вееха с партитура.
Леля Ог не можеше да познае дали се е случило нещо особено или операта продължава, само че по друг начин.
— На ваше място щях да й разхлабя корсета — подхвърли мимоходом.
— Какво говорите, мадам, и тази паника ни стига!
Леля се премести при интересна тълпа от цигани, благородници и работници.
Вещиците са любознателни по занаят и любопитни по характер. Тя се вмъкна в гъмжилото.
— Я ме пуснете, аз съм голяма досадница — обясняваше, пуснала в действие и двата си лакътя.
Проби си път — обичайно постижение при подобен подход.
На пода лежеше мъртвец. Леля бе виждала смъртта във всякакъв облик, а удушаването просто не можеше да я заблуди. Не беше приятен край, затова пък му беше присъща определена пъстрота.
— Олеле, горкичкият… Какво го сполетя?
— Господин Ведър твърди, че трябва да се е оплел в… — започна някой.
— В нищо не се е оплел! Това е дело на Призрака! — прекъсна го друг. — И може би още е тук!
Всички погледнаха нагоре.
— Господин Салзела прати някои от работниците да го подгонят.
— Носят ли си пламтящи факли? — попита Леля.
Някои я погледнаха, сякаш за пръв път се попитаха какво ли търси тук.
— Какво?
— Задължително е да си носите пламтящи факли, когато преследвате зли чудовища. Туй е всеизвестно.
Помълчаха замислено.
— Вярно.
— Права е, да знаеш.
— Всеизвестно е, миличък.
— А те имаха ли пламтящи факли?
— Не ми се вярва. Взеха най-обикновени фенери.
— О, за нищо не стават — отбеляза Леля. — Подхождат само на контрабандисти. За злите чудовища имате нужда от пламтящи…
— Извинете, момчета и момичета!
Театърмайсторът стърчеше върху един сандък.
— Вижте какво — подхвана, макар и леко прежълтял, — знам, че всички сте чували израза „Шоуто трябва да продължи“…
Хорът изстена хорово.
— Трудничко е да пееш весело как се яде таралеж, когато очакваш да дойде и твоят ред за злополука! — кресна един цигански цар.
— Брей, че смешно съвпадение — вметна Леля. — Като се заприказвахме за таралежи, аз също знам една песничка…
Никой не я слушаше.
— Е, ние обаче не сме уверени точно какво се е случило…
— Ама наистина ли? Може ли да позная? — сопна се друг циганин.
— … но в момента сме пратили мъже да претърсят таваните…
— Тъй ли? За да ни предпазят от нови злополуки ли?
— … а господин Ведър ме упълномощи да ви предам, че за днес ви се полага премия от по два долара за вашето храбро съгласие да продължите шоуто…
— Пари? След такова сътресение? Пари?! Той си въобразява, че ще ни бутне по два долара и ще се съгласим да останем на тази прокълната сцена?
— Позор!
— Коравосърдечие!
— Немислимо!
— Трябва да са поне четири!
— Правилно! Правилно!
— Засрамете се, приятели! Пазарите се за шепичка долари, а пред вас лежи мъртвец… Никакво уважение ли не изпитвате към паметта му?