— Именно! Шепичката долари е проява на неуважение. По пет долара на човек или няма да стане!
Леля Ог кимна на себе си, отдалечи се, намери достатъчно голямо парче зебло и покри покойния доктор Подкоп.
Тя си падаше по света на театъра, който имаше собствена магия. Предполагаше, че тъкмо затова Есме не го харесва. Беше магия на илюзии, заблуди и подлъгване, която никак не смущаваше Леля Ог — нямаше как да е понесла досега три брака без малко забълбукване на партньорите. Но тази магия беше достатъчно близка до похватите на приятелката й, за да я разстройва. Затова Баба Вихронрав просто не можеше да се откъсне от театъра, досущ както човек непрекъснато почесва сърбящото го място.
Хората не се заглеждаха в ниски стари дами, които наглед са си на мястото, а Леля Ог успяваше да си намери навсякъде мястото по-бързо от пиявица в блато.
Освен това имаше още едно дребно предимство — ум като моторен трион зад лице като сушена ябълка.
Някой плачеше.
Чудата фигура бе коленичила до покойния хормайстор. Приличаше на марионетка с отрязани конци.
— Господине, може ли да ми помогнете с туй зебло? — кротко попита Леля.
Лицето се обърна към нея. Две воднисти очи, още по-намокрени от сълзите, примигаха към нея.
— Той не ще да се събуди!
Леля мислено превключи на друга скорост.
— Тъй си е, миличък. Ти си Уолтър, нали?
— Той беше толкова добър с мен и моята мамичка! Никога не ме е подритвал!
Леля прозря мигновено, че не бива да очаква помощ от него. Приклекна и се зае да стори каквото може за мъртвеца.
— Госпожо, те разправят, че бил Призрака! Не беше Призрака, госпожо! Никога няма да стори такова зло! Винаги е бил добър с мен и моята мамичка!
Леля пак смени скоростта. Трябваше да позабави малко мисълта си, за да я приспособи към Уолтър Плиндж.
— А моята мамичка щеше да знае какво да направи!
— Е, да, Уолтър, но… тя си тръгна по-рано.
Восъчното лице започна да се разкривява от изражение на смъртоносен ужас.
— Тя не може да си тръгва, без Уолтър да я закриля! — изкрещя той.
— Хващам се на бас, че винаги го казва — подхвърли Леля. — И че винаги се грижи да си тръгне заедно с нейния Уолтър. Мисля си обаче, че сега ще й се иска нейният Уолтър да си върши работата, за да се гордее с него. Шоуто още не е преполовено.
— За моето мамче е опасно да прави така!
Леля го погали по ръката и разсеяно избърса дланта си в дрехите.
— Добро момче — рече му благо. — Сега трябва да изчезвам…
— Призрака никому няма да стори зло!
— Да, да, Уолтър, само че е време да тръгвам, но ще намеря кой да ти помогне и трябва да приберете горкия доктор Подкоп на сигурно място до края на представлението. Разбра ли? Впрочем аз съм госпожа Ог.
Уолтър я зяпна, после кимна отсечено.
— Добро момче…
Леля го остави вторачен в тялото и задълба навътре в хаоса зад сцената.
Един забързан младеж установи, че изведнъж се е сдобил с придружителка.
— Извинявам се, момко — започна Леля, вкопчена в ръката му, — но дали познаваш тука едно момиче на име Агнес? Агнес Нит?
— Не ми се вярва, госпожо. С какво се занимава тя?
Понечи да продължи припряно, но любезно по пътя си, обаче хватката на Леля беше като менгеме.
— Ами пее по малко. Едно таквоз едро момиче. А гласът й се гъне всякак. Облича се в черно.
— Да не говорите за Пердита?
— Пердита ли? Ами да. Тя ще да е.
— Май се грижи за Кристина. Те са в кабинета на господин Салзела.
— Кристина да не е едно кльощаво момиче в бяла рокля?
— Да, госпожо.
— А ти сега ще ми покажеш къде е кабинетът на тоя господин Салзела, нали?
— Аз обаче трябва да… Ъ-ъ, да. Ето оттук покрай сцената. Първата врата вдясно.
— Какъв мил момък си, щом упътваш една старица — заяви Леля. Пръстите й се впиха така, че малко оставаше да му прекъснат кръвообращението. — Нали е чудесна идея да помогнеш на младия Уолтър ей там и да проявите малко уважение към горкия мъртвец?
— Къде „ей там“?
Леля се озърна. Покойният доктор Подкоп не бе помръднал от мястото си, но Уолтър не се виждаше никъде.
— Нещастното момче се е объркало. Нищо чудно. Трябваше да се очаква. Тогаз… що не намериш още някой як младеж като тебе?
— Ъ-ъ… да.
— Брей, че мил момък — повтори Леля.
Вечерта отминаваше. Баба и госпожа Плиндж се провираха през тълпите към Сенките — квартал с пренаселеността на бордей и миризмата на помийна яма.