— Значи — обади се Баба, когато навлязоха в смрадливите улички — вашият Уолтър обикновено ви придружава до дома?
— Той е добро момче, госпожо Вихронрав — отвърна жената, сякаш се оправдаваше.
— Сигурно сте доволна да се опрете на силна мъжка ръка.
Госпожа Плиндж вдигна глава. Да срещнеш очите на Баба беше като да се взираш в огледало. Сам си отвръщаш на погледа и няма къде да се скриеш.
— Толкова го тормозят! — смънка тя. — Ръчкат го в гърба, крият му метлата… Не че са лоши момчета, но го тормозят.
— Носи си метлата вкъщи, тъй ли?
— Грижи се за вещите си — увери я госпожа Плиндж. — От малък го възпитавам да се грижи за вещите си и да не се забърква в неприятности. А те го бутат, горкичкия ми, и го наричат с такива думи…
Уличката водеше към двор като кладенец между високите сгради наоколо. Въжета за пране пресичаха във всички посоки правоъгълника от лунно небе горе.
— Аз живея тук — съобщи госпожа Плиндж. — Много съм ви задължена.
— А Уолтър как се прибира без вас? — сети се Баба.
— О, има къде да спи в Операта. Знае, че ако не се върна да го отведа, трябва да пренощува там. Прави каквото му се каже, госпожо Вихронрав. Никога не върши бели.
— Таквоз нещо и аз не съм казвала.
Госпожа Плиндж порови в портмонето си за ключа — удобен повод да избегне погледа на Баба, която изрече:
— Като си помисля, вашият Уолтър вижда почти всичко, което става из Операта. — Хвана пръстите на свободната й ръка. — И се питам какво ли е видял?…
Пулсът под палеца на Баба подскочи изведнъж… едновременно с крадците. Няколко сенки наоколо се изправиха рязко. Изчегърта метал.
Нечий нисък глас предупреди:
— Ей, госпожи, вие сте две, пък ние сме шестима. Няма що да врещите.
— Ау-у, какъв ужас… — проточи Баба.
Госпожа Плиндж се свлече на колене.
— Моля ви, не ни правете нищо лошо, любезни господа. Ние сме безобидни старици! Нима нямате майки?
Баба завъртя очи от яд. „Гръм да го удари всичкото туй!“ Беше свястна вещица. Такава роля й се падна в живота. Това бреме трябваше да носи на раменете си. А Доброто и Злото са почти безсмислени думички, ако се е изострил усетът ти за Правилното и Неправилното. Отчаяно се надяваше, че колкото и да са млади тези отрепки, вече са закоравели кримки…
— Да, бе, някога май имах майка — озъби се крадецът, застанал отпред. — Ама май я изядох…
„Аха. Тия са от най-пропадналите.“ Баба вдигна ръце, за да извади две дълги игли от шапката си…
Керемида се плъзна по покрива и цопна в локва.
Всички погледнаха нагоре.
За миг зърнаха силует в наметало под лунните лъчи. Държеше сабя. После фигурата скочи и се приземи леко пред един от сащисаните бандюги.
Сабята изсвистя.
Крадецът се обърна и замахна към неясната сянка, но тя се оказа един от съучастниците му, чиято ръка на свой ред се сгърчи и плъзна ножа си по ребрата на трети бандит.
Маскираният нападател пърхаше сред шайката, а сабята му едва ли не оставяше видими следи във въздуха. По-късно Баба осъзна, че острието изобщо не докосна никого, но пък нямаше и нужда. Когато в мелето шестима са срещу един в мрака, особено ако шестимата не са свикнали набелязаната жертва да е по-неуловима от стършел, а те са се учили на бой с ножове от други некадърници, шансовете да наръгат някого от своите стават сто и един процента, както и поне десетина процента сами да си срежат някое ухо.
Двамата, които още бяха невредими след първите десет секунди, се спогледаха, обърнаха се и хукнаха.
И всичко свърши.
Единственият участник в схватката, който още стоеше прав, се поклони ниско на Баба.
— Ах, бела дона!
Прошумоляха черно наметало и червена коприна, той изчезна. Само за миг се чуха бързи тихи стъпки по калдъръма.
А Баба още не бе докоснала иглите в шапката си.
— Брей, да се не знае! — изсумтя тя.
Погледна надолу. Телата в краката й стенеха или бълбукаха.
— Ау-у, какъв ужас… — процеди Баба и се напрегна. — Като гледам, нужни са ни хубаво сгрята вода и малко превръзки, пък и остра игла за шиене — обърна се към госпожа Плиндж. — Не бива да оставим тези нещастници да кървят до смърт, нали? Нищо, че се опитват да грабят старици…
Жената до нея се бе вцепенила от ужас.