А гръдта на Агнес се изпъчи още повече от гордост.
— Слушам ви, господин Ведър.
— Може би ще намерим бяла рокля като за теб…
Без да отваря очи, Кристина притисна длан към челото си и изохка.
— О, какво се случи?
Ведър мигновено коленичи до дивана.
— Добре ли си? Преживя ужасен потрес! Мислиш ли, че ще събереш сили да излезеш на сцената в името на изкуството и на шанса хората да не си поискат парите за билетите?
Тя му се усмихна храбро, което според Агнес беше напълно излишно.
— Не мога да разочаровам скъпата ни публика!
— Прекрасно! — възкликна Ведър. — Щом е така, на твое място бих побързал. Пердита ще ти помогне да стигнеш до сцената… Нали, Пердита?
— Да. Разбира се.
— И ще бъдеш в хора по време на дуета. Съвсем наблизо до нея.
— Да, знам — въздъхна Агнес. — Да вървим, Кристина.
— Скъпа Пердита… — изгука кльощавото момиче.
Леля ги изгледа в гръб и подхвърли:
— Ще взема тая чаша, ако си изпихте чая.
— А… да. Беше много приятен.
— Аз, таквоз… имах малко произшествие до ложите — сподели тя.
Ведър притисна ръце до гърдите си.
— Колко души умряха?
— А, никой не умря, никой. Само се понамокриха, защото разлях малко шампанско.
Раменете му се превиха от облекчение.
— О, това ли… Няма за какво да се тревожите.
— Ама като казвам „понамокриха“… таквоз, шампанското се разливаше доста дълго…
Той я прекъсна с нехаен жест.
— Лесно се чисти от килимите.
— А оставя ли петна по тавана?
— Госпожо…
— Ог се казвам.
— Моля ви, оставете ме сам.
Леля кимна, сложи чашите на подноса и излезе. Щом никой не задаваше неудобни въпроси на стара жена с поднос в ръцете, изобщо нямаше да погледнат същата жена, ако се е скрила зад купчина мокри дрехи. Прането тутакси те приобщава навсякъде.
За Леля Ог то беше занимание, което сполетяваше други хора, но тя реши, че няма да е зле, ако се покрие замалко. Намери ниша с мивка, нави си ръкавите и се захвана с избраната роля.
Някой я потупа по рамото.
— Не бива да го правите, да знаете. Това носи лош късмет.
Тя се озърна към един сценичен работник.
— Какво, и прането ли носи седем години злощастия?
— Не, говоря ви за подсвиркването.
— Е, и? Винаги си подсвирквам, когато се замисля.
— Не е добре да си подсвирквате на сцената.
— Туй ли носи лош късмет?
— Ами така се говори. Вярно, и ние си даваме сигнали със свирене, когато сменяме декорите. Защото да ти паднат торби с пясък на главата също е лош късмет.
Леля погледна нагоре. Той последва примера й. Тук таванът беше на около две стъпки над главите им.
— Е, аз за всеки случай… — смънка младежът.
— Ще запомня — обеща тя. — Значи никакво подсвиркване. Интересно. Човек се учи, докато е жив, а?
Завесата се вдигна за второ действие. Леля гледаше зад кулисите.
Стори й се любопитно как хората успяваха да намерят повод едната им ръка винаги да е малко над шията, за да се опазят от злополука. Имаше много повече приветствия, махане и драматични жестове, отколкото очакваш да видиш в една опера.
Дуетът на Йодина и Буфола вероятно беше първият в историята на операта, когато и двамата певци упорито гледаха само нагоре.
Леля си падаше и по музиката. Ако можеше да се каже, че музиката е храната на любовта, Леля беше винаги готова за една соната с малко чипс. Личеше обаче, че тази вечер вдъхновението си е отишло оттук.
Тя поклати глава.
Някаква фигура се раздвижи в сенките зад нея и протегна ръка. Леля се обърна към едно страховито лице.
— О, здрасти, Есме. Как се вмъкна?
— Билетите са у тебе, затуй малко си поприказвах с оня човек на вратата. Но той ще се оправи след минута-две. Какво стана тука?
— Ами… Дукът пя дълго как трябвало да тръгва, графът пя колко било хубаво напролет, а един мъртвец падна от тавана.
— Доста случки има в една опера, като гледам.
— Май са прекалено много.
— Ъхъ. В театъра можеш да видиш как мъртъвците почват да шават, ако имаш търпение.
— Не ми се вярва тоя да помръдне повече. Удушили са го. Някой изтребва хората в операта. Побъбрих си с момичетата от балета.
— Нима?
— Само за оня Призрак приказват.